Чарлс Дикенс - Дейвид Копърфийлд

— Радвам се, че ви виждам, господине — поздрави ме мистър Пеготи. — Може би ще ни намерите малко грубовати, но с най-голяма готовност ще ви приемем у дома си.

Поблагодарих му и отвърнах, че сигурно ще бъда много щастлив в такова очарователно място.

— А как е майка ви, господине? — запита мистър Пеготи. — Весела ли я оставихте?

Дадох му да разбере, че е толкова весела, колкото бих желал — и че най-сърдечно ги поздравява — което от моя страна беше учтива измислица.

— Много съм й задължен — каза мистър Пеготи. — Е, господине, ако ще можете да изкарате тука без нея в продължение на две седмици — подхвана той, като кимна на сестра си, — с Хам и малката Емилия, всички ще се гордеем с присъствието ви.

Изпълнил по този гостоприемен начин дълга си на домакин, мистър Пеготи излезе да се измие с една тенджера гореща вода, като спомена, че „студената вода никога не ще премахне неговата мръсотия“.

Той се върна скоро, много спретнат, но толкова червен, щото не можах да не си помисля, че подобно на октоподите и речните раци и неговото лице влиза в горещата вода много черно и излиза от нея много червено.

След чая, когато вратата бе затворена, сред царуващата наоколо уютност (нощите бяха студени и мъгливи вече), този дом ми се стори най-прекрасното убежище, което човешкото въображение може да измисли. Истинско вълшебство беше да чувам как вятърът бушува сред морските вълни, да знам, че мъглата пълзи над пустата равнина навън, да гледам огъня и да си мисля, че наоколо няма никаква друга къща, а самата тази е лодка. Малката Емилия бе преодоляла свенливостта си и седеше до мене на най-мъничкото и най-ниско сандъче, което беше тъкмо за двама ни и точно се вместваше в ъгъла край огнището. Мисис Пеготи, с бялата престилка, плетеше от другата страна на огъня. Моята Пеготи, с ръкоделието си, с катедралата „Сейнт Пол“ и парчето восък, така се чувствуваше у дома си, сякаш не познаваше никакъв друг покрив. Хам, който ми даваше първия урок по игра на карти, се мъчеше да си припомни някаква схема за предсказване на бъдещето с помощта на мръсните карти, като оставаше рибени следи с пръстите си върху всяка карта, която обръщаше. Мистър Пеготи пушеше лулата си. Почувствувах, че е настъпило време за задушевен разговор.

— Мистър Пеготи? — казах аз.

— Какво желаете, господине? — отвърна той.

— Нарекли сте сина си Хам, защото живеете в нещо като ковчег ли? 2 2 Прави се намек за Ноевия ковчег. Един от синовете на Ной се е наричал Хам.

Изглежда, че тази мисъл се стори твърде дълбока на мистър Пеготи, обаче той каза:

— Не, господине, не съм го наричал никак.

— Тогава кой го е нарекъл така? — казах аз, задавайки му втория, подходящ за случая въпрос.

— Е, господине, разбира се, че баща му — каза мистър Пеготи.

— Мислех, че вие сте му баща?

— Негов баща беше брат ми Джо — каза мистър Пеготи.

— А той умрял ли е, мистър Пеготи? — запитах аз след почтително мълчание.

— Удави се — каза мистър Пеготи.

Много се зачудих, че мистър Пеготи не е баща на Хам, и взех да мисля дали нямам грешна представа за връзките му с останалите. Толкова бях любопитен да узная, че реших непременно да си го изясня.

— А малката Емилия — казах аз, като погледнах към нея, — тя ви е дъщеря, нали?

— Не, господине. Неин баща беше зет ми Том.

Не можах да се удържа да не запитам след ново почтително мълчание:

— Умрял ли е той, мистър Пеготи?

— Удави се — каза мистър Пеготи.

Почувствувах, че е трудно да се продължи в същия дух, но тъй като още не бях узнал всичко, което трябваше да узная, запитах:

— Нямате ли никакви деца, мистър Пеготи?

— Не, мистър Дейви — отвърна той, подсмивайки се, — аз съм ерген.

— Ерген! — казах удивен аз. — Тогава коя е тази, мистър Пеготи? — И аз посочих към личността с престилката, която плетеше.

— Това е мисис Гъмидж — каза мистър Пеготи.

— Гъмидж ли, мистър Пеготи?

Но в този момент Пеготи — искам да кажа, моята собствена Пеготи — с такива изразителни движения ми даваше да разбера, че не трябва да задавам повече въпроси, та не ми оставаше нищо друго, освен да си седя и да гледам мълчаливите членове на компанията, докато станеше време за лягане. После, в самотата на малката ми стаичка, тя ме осведоми, че Хам и Емилия са осиротели негови племенник и племенница, които нашият домакин бил осиновил през различни моменти на детинството им, когато останали сами. А мисис Гъмидж била вдовицата на съдружника му, който умрял много беден. Самият той бил беден човек, каза Пеготи, но имал златно сърце и бил верен като стомана — това бяха лично нейни сравнения. Тя ми каза, че едничкият въпрос, при чието заговаряне изпадал в ярост или проклинал, била неговата щедрост. И ако някой от тях споменял нещо за нея, той силно удрял с ръката си по масата (при един подобен удар я бил сцепил) и войнствено се заклевал, че ще избяга, ако още веднъж му споменат за това.