Чарлс Дикенс - Дейвид Копърфийлд

Макар че го разправям с леко сърце, и сега ми домъчнява, когато си спомня с какво нетърпение очаквах да напусна щастливия си дом и дори не подозирах какво напущах завинаги.

Доволен съм, като си спомня, че когато колата на преносвача стоеше до портата и майка ми ме целуваше, от любов и признателност към нея и към стария дом, който никога не бях напущал, заплаках. Доволен съм, че и майка ми се разплака и че усетих как сърцето й биеше до моето.

Доволен съм, като си спомня, че когато колата потегли, майка ми изтича до портата и извика на каруцаря да спре, за да ме целуне още веднъж. С радост си припомням любовта и трепета, с които и тя, и аз вдигнахме лицата си един към друг.

Когато я оставихме застанала на пътя, мистър Мърдстоун се приближи до нея и, види се, я упрекна, че толкова се е разчувствувала. Гледах назад изпод навеса на каруцата и се чудех какво може това да го засяга. Пеготи, която също гледаше от другата страна, бе всичко друго, но не и доволна. Познавах го по лицето й.

Седях и гледах Пеготи с мисъл, заета от следната въображаема възможност: дали, ако тя ме загубеше като момчето в приказката, бих намерил пътя за дома по копчетата, които тя ронеше.

Конят на преносвача беше най-ленивият кон в света. Тътреше се напред с наведена глава, сякаш му се искаше да накара хората, за които бяха предназначени пратките, да го чакат. Дори ми се струваше, че понякога гласно хихикаше при тази мисъл, обаче каруцарят каза, че това е само кашлица.

Преносвачът имаше обичай да държи главата си наведена подобно на коня, и да се клатушка сънливо напред, докато караше, с ръка на коляното си. Казвам „караше“, но си мислех, че колата би стигнала до Ярмут и без него, тъй като всичко това се вършеше от коня. А колкото се отнася до разговор, преносвачът нямаше понятие от подобно нещо; само си подсвиркваше.

Пеготи държеше в скута си кошница с провизии, които спокойно биха ни стигнали, ако отивахме до Лондон със същото превозно средство. Ядохме твърде много и спахме твърде много. Пеготи винаги заспиваше с брадичка върху дръжката на кошницата, която никога не изпущаше из ръце. И ако не бях я чул, никога не бих повярвал, че една беззащитна жена може тъй силно да хърка.

Правехме толкова заобиколки из разни пътища, и толкова време ни отне предаването на един креват в един хан, както и спирането на разни други места, че бях много изморен и много доволен, когато видяхме Ярмут. Като плъзнах поглед по обширната мрачна пустош отвъд реката, той ми се стори много влажен и приличен на гъба за изтриване. Чудех се как е възможно, ако земята е така кръгла, както казваше учебникът ми по география, да съществува толкова плоско място. Но ми дойде наум, че може би Ярмут се намира на един от полюсите й. Това би обяснило всичко.

Когато се приближихме малко и видяхме цялата отсрещна местност да се простира като права линия под небето, споделих с Пеготи, че един или два хълма биха направили гледката по-хубава. Казах също така, че ако земята беше по-отделена от морето и градът и водата не бяха така съединени един с друг, би било по-добре. Но Пеготи отвърна с по-силно натъртване от обикновено, че трябва да приемаме нещата такива, каквито са, и че колкото до нея, тя се гордее да се нарече ярмутска жителка.

Когато навлязохме в улицата, (която за мене беше съвсем чужда) и замириса на риба, на катран, на кълчища и на смола, и видяхме моряците да се разхождат наоколо и каруците да потракват по камъните, почувствувах, че съм бил несправедлив към това кипящо от живот място. Казах това на Пеготи, която слушаше възхищенията ми много самодоволно, и ми каза, че е всеизвестно, че Ярмут е изобщо най-хубавото място на вселената.

— Ето и моя Хам! — изпищя Пеготи. — Толкова е пораснал, че не мога да го позная!

И наистина племенникът й ни чакаше пред кръчмата. Той ме запита като стар познат как се чувствувам. Отначало нямах усещането, че го познавам така добре, както ме познаваше той, тъй като не бе идвал у нас след оная нощ, през която съм се родил, и, естествено, в това отношение той имаше предимство. Но бързо се сближихме, когато той ме взе на гръб, за да ме занесе вкъщи. Сега той беше грамаден, силен младеж, висок шест фута, широкоплещест, със закръглени рамене и ухилено момчешко лице и къдрава коса, които му придаваха доста овчи вид. Облечен беше с кеневирена връхна дреха и толкова твърди панталони, че биха стояли прави и съвсем сами, без никакви крака в тях. Това, което носеше на главата си, не би могло да се нарече шапка, а по-скоро приличаше на насмоления покрив на някоя стара постройка.