Чарлс Дикенс - Дейвид Копърфийлд

— Горкичката! Пак си спомни за стария! — И колкото пъти мисис Гъмидж бе обхващана от това състояние през време на престоя ни там (което се случваше често), той винаги казваше същото нещо, за да обясни положението, и винаги вършеше това с най-нежно съчувствие.

Така се изнизаха двете седмици без никаква промяна освен тази на прилива и отлива, която измени часа на излизане и прибиране на мистър Пеготи, както и заниманията на Хам. Когато не беше зает, той понякога идваше на разходка с нас, за да ни покаже лодките и корабите, и веднъж или два пъти ни разходи с лодка. Не знам защо, някоя група впечатления свързваме по-здраво с дадено място, отколкото друга, макар и това, вярвам, да се случва с повечето хора, особено когато се касае до спомените им от детството. Никога не мога да чуя или да прочета името Ярмут, без да си спомня за едно неделно утро на брега. Камбаните биеха за черква, малката Емилия се облягаше на рамото ми. Хам лениво хвърляше камъчета във водата, а слънцето отвъд морето пронизваше гъстата мъгла и ни разкриваше корабите, подобни на собствените им сенки.

Най-сетне дойде денят за връщане вкъщи. Все още можех да понеса раздялата с мистър Пеготи и мисис Гъмидж, но мъката ми по малката Емилия беше пронизваща. Хванали се за ръка, ние отидохме до кръчмата, където преносвачът товареше, и там, на пътя, обещах, че ще й пиша. (Изпълних сетне това обещание, с букви, по-големи от онези, с които обикновено се пишат обявите за даване под наем.) При раздялата много се разчувствахме; и ако понякога през живота си съм имал празнота в сърцето си, то тя се появи тогава за първи път.

През всичкото време, докато бях в Ярмут, аз проявих неблагодарност към дома си, като не мислех почти никак за него. Но щом като се отправих към къщи, строгата ми млада съвест сякаш ми сочеше нататък с непоколебимия си пръст. И почувствах, още по-силно поради потиснатостта на духа си, че там е гнездото ми и че майка ми е моята утешителка и приятелка.

Колкото повече наближавахме, толкова повече растеше това чувство. И колкото по-познати ми изглеждаха предметите, край които минавахме, толкова по-силна ставаше възбудата ми при мисълта, че отивам там и че ще изтичам в прегръдките й. Но Пеготи, вместо да споделя тези чувства, опитваше се да ги възпира (макар и много нежно) и изглеждаше смутена и без настроение.

Но блъндърстоунското гарваново свърталище се появи въпреки волята й, когато пожела това конят на преносвача. Как добре си спомням всичко през онзи влажен, студен, сив следобед с мрачно небе, което заплашваше с дъжд!

Вратата се отвори и аз погледнах, полу в смях и полу в сълзи от приятна възбуда, за да зърна майка си. Но не беше тя, а една чужда слугиня.

— А, Пеготи! — извиках изплашен аз. — Не се ли е върнала още?

— Да, да, мастър Дейви, върнала се е — каза Пеготи, — почакайте малко, мастър Дейви, и аз ще… ще ви кажа нещо.

Възбудата й и присъщата й тромавост караха Пеготи да се извива по най-разнообразни начини при слизането от колата, по аз се чувствах твърде смаян и унил, за да й кажа това. Когато слезе, тя ме улови за ръка, поведе ме към кухнята и затвори вратата.

— Пеготи! — казах аз съвсем уплашен. — Какво се е случило?

— Да ви благослови бог, мастър Дейви, нищо не се е случило, миличък! — отвърна тя, като се стараеше да изглежда весела.

— Сигурен съм, че нещо се е случило. Къде е мама?

— Къде е мама ли, мастър Дейви? — повтори Пеготи.

— Да. Защо тя не дойде на портата и защо сме се затворили тук? О, Пеготи! — Очите ми бяха пълни със сълзи и имах усещането, че ще падна.

— Миличкото момченце! — извика Пеготи, хващайки ме. — Какво ви е? Кажете, миличък!

— Не е умряла, Пеготи, нали не е умряла!

— Не! — извика Пеготи със страшно силен глас.

После седна задъхана, като каза, че съм я изплашил.

Аз я прегърнах, за да премахна уплахата, и сетне застанах пред нея, гледайки я с тревожно любопитство.

— Вижте какво, миличък, би трябвало да ви го кажа по-рано, но нямах случай. Просто не ми беше възможно — рече Пеготи.

— Продължавай, Пеготи — казах аз, по-изплашен отпреди. Мастър Дейви — каза Пеготи, като развързваше бонето си с разтреперани пръсти и приказваше задъхано. — Можете ли да си представите? Имате си татко!

Аз трепнах и побледнях. Нещо — не зная какво или по какъв начин, свързано с гроба в черковния двор и с възкресението на мъртвите — ме облъхна като зловреден вятър.

— Нов баща — каза Пеготи.

— Нов ли? — повторих аз.

Пеготи се покашля, сякаш преглъщаше нещо много твърдо, и като ми протегна ръка, каза: