Чарлс Дикенс - Случка от живота на мистър Уоткинс Тотъл

— Неведнъж са ми казвали, че трябва да постъпя точно така — отвърна мис Лилъртън, — но простете чувството ми за деликатност, мистър Тотъл, и ме извинете за смущението; по тези въпроси аз имам особено мнение и съм напълно уверена, че никога не бих могла да събера достатъчно смелост, за да назова деня пред бъдещия си съпруг.

— Тогава позволете на мен да го назова — нетърпеливо каза Тотъл.

— Бих искала аз да го определя — отвърна свенливо мис Лилъртън, — но не мога да сторя това без помощта на едно трето лице.

„Трето лице! — помисли си Уоткинс Тотъл. — Кое, по дяволите, е това трето лице?“

— Мистър Тотъл — продължи мис Лилъртън, — вие ми направихте едно изключително безкористно и любезно предложение и аз го приемам. Бихте ли занесли веднага от мое име едно писмо до… до мистър Тимсън?

— Мистър Тимсън? — запита Уоткинс.

— След всичко, което се случи между нас — отвърна мис Лилъртън, все още извърната встрани, — вие трябва да се досетите, че имам пред вид мистър Тимсън, свещеника.

— Мистър Тимсън! Свещеника! — извика Уоткинс Тотъл, изпаднал в състояние на неописуемо блаженство и безкрайна почуда от своя успех. — О, ангел! Разбира се, на минутата.

— Веднага ще го напиша — каза мис Лилъртън, като се отправи към вратата. — Мистър Тотъл, това, което се случи днес, ме развълнува толкова много, че тази вечер не възнамерявам да напускам стаята си и затова ще ви изпратя писмото по някого от прислугата.

— Почакайте! Почакайте! — извика след нея Уоткинс Тотъл, като все още гледаше да не наруши почтеното разстояние между себе си и дамата. — Кога ще се видим отново?

— О, мистър Тотъл! — отвърна кокетно мис Лилъртън. — След като се оженим, никога не ще ми се стори, че се срещаме прекалено често, нито ще мога да ви се отблагодаря достатъчно. — И тя напусна стаята.

Мистър Уоткинс Тотъл се отпусна на едно кресло и се отдаде на най-сладки блянове за предстоящото блаженство, между които централно място заемаше мисълта му за „петстотин лири годишен доход с неограничени права да се разпорежда с него в завещанието“. Разговорът беше преминал с такъв успех и завършил толкова хубаво, че той почти започна да съжалява за това, че още сега не се беше уговорил за прехвърлянето на годишния доход на негово име.

— Мога ли да вляза? — попита мистър Гейбриъл Парсънс, който надзърна откъм вратата.

— Можете — отвърна Уоткинс.

— Е, направихте ли каквото трябваше? — запита нетърпеливо Гейбриъл.

— Дали съм направил каквото трябвало! — каза Уоткинс Тотъл. — Шшт, отивам при свещеника.

— Наистина! — каза Парсънс. — Вие се справихте чудесно!

— Къде живее Тимсън? — поинтересува се Уоткинс.

— У чичо си — отвърна Гейбриъл, — тук наблизо, зад ъгъла. Той чака назначение и през последните два-три месеца помага на чичо си. Обаче как добре се справихте. Не очаквах, че ще постигнете такъв успех!

Мистър Уоткинс Тотъл започна да обяснява, че най-добрият принцип при ухажването е този на Ричардсън, но беше прекъснат от Марта, която влезе в ръка с малко розово писъмце, сгънато на триъгълник.

— С уважението на мис Лилъртън — каза тя, като го подаде на Тотъл, и излезе.

— Забележете каква деликатност — обърна се Тотъл към мистър Гейбриъл Парсънс, — „уважението“, а не „любовта“, понеже е чрез прислужницата.

Мистър Гейбриъл Парсънс не беше наясно какво точно следва да отговори и затова мушна с показалец мистър Уоткинс Тотъл между третото и четвъртото му ребро.

— Хайде — каза Уоткинс, когато смехът, избухнал поради грубата шега, стихна, — трябва да тръгваме веднага. Да не губим време.

— Отлично! — откликна Гейбриъл Парсънс и след пет минути те вече се намираха пред градинската врата на къщата, в която живееше чичото на мистър Тимсън.

— В къщи ли си е мистър Чарлс Тимсън? — запита мистър Уоткинс Тотъл един от слугите на чичото.

— Мистър Чарлс си е у дома — отвърна със заекване слугата, — но той ми нареди, сър, да казвам, че никой от енориашите му не бива да го безпокои.

— Аз не съм от неговите енориаши — обясни Уоткинс.

— Мистър Чарлс проповед ли пише, Том? — попита Парсънс и пристъпи напред.

— Не, мистър Парсънс, сър; в същност той не пише проповед. Упражнява се да свири на виолончело в спалнята си и строго нареди никой да не го безпокои.

— Кажи му, че аз съм тук — каза Парсънс и пое през градината, — тук са мистър Парсънс и мистър Тотъл по лична и важна работа.

Отведоха ги в гостната, а слугата излезе, за да съобщи за пристигането им. Далечните стенания на виолончелото секнаха, по стълбите се разнесоха стъпки и се появи мистър Тимсън, който се ръкува с Парсънс най-сърдечно.