Чарлс Дикенс - Случка от живота на мистър Уоткинс Тотъл

— Разбира се — промълви Тотъл, чийто кураж бързо се изпаряваше.

— Е, хайде. Не е зле да подготвите почвата — каза Парсънс, който, след като беше вложил известна сума в начинанието, реши, че трябва да го ръководи.

— Да, да… Ей сега — отвърна Тотъл, здравата изплашен.

— Кажете й нещо бе, човек — настоя отново Парсънс. — По дяволите, няма ли да й направите поне някой комплимент?

— Не! Не преди обяда — отвърна свенливият Тотъл, който се опитваше да отложи страшния миг.

— Но, господа — каза мисис Парсънс, — вие сте изключително любезни наистина. Няма ви цяла сутрин, след като бяхте обещали да ни изведете, а когато накрая се върнахте, само си шепнете и не ни обръщате никакво внимание.

— Говорехме за работата, скъпа, която ни задържа тази сутрин — отвърна Парсънс и погледна Тотъл многозначително.

— Боже мой! Колко бързо мина сутринта — каза мис Лилъртън, като погледна златния часовник, който извиваше, при всеки тържествен случай независимо дали беше нужно, или не.

— Според мен тя мина много бавно — плахо промълви Тотъл.

— Точно така, браво! — прошепна Парсънс.

— Наистина ли? — възкликна мис Лилъртън, а на лицето й се изписа величествена изненада.

— Единственото нещо, с което мога да си го обясня, мадам, е наложителното ми отсъствие от вашата компания — каза Уоткннс — и от компанията на мисис Парсънс.

По време на този кратък диалог дамите се отправиха към къщата.

— Дявол да го вземе, защо трябваше да набутвате и Фани в комплимента? — запита го Парсънс, когато двамата ги последваха. — Това направо развали всичко.

— О! В противен случай би било прекалено дръзко — отвърна мистър Уоткинс Тотъл. — Прекалено дръзко.

— Той е побъркан! — прошепна Парсънс на жена си, когато влязоха в гостната. — Побъркал се е от скромност.

— Божичко! — възкликна тя. — Досега не бях чувала за подобно нещо.

— Както виждате, мистър Тотъл, обядът ни е съвсем семеен — каза мисис Парсънс, когато седнаха около масата. — Мис Лилъртън ни е изключително близка, а и вас, разбира се, не ви чувствуваме като чужд.

Мистър Уоткинс Тотъл изрази надежда, че семейство Парсънс никога не ще го чувствува като чужд, а вътрешно му се искаше да не е толкова свенлив, за да не се чувствува именно самият той като чужд.

— Махнете капаците, Марта — каза мисис Парсънс, която направляваше с изключително вълнение смяната на декорите.

Нареждането беше изпълнено и в единия край на масата бяха разкрити две варени пилета с езици и прочие а в другия — телешко филе. От едната страна на един зелен поднос имаше две зелени сосиери с лъжици в същия цвят, а от другата — заек, с приятно зачервена коричка, подправен с къри и гарниран с лимон.

— Скъпа мис Лилъртън — каза мисис Парсънс, — мога ли да се погрижа за вас?

— Не, благодаря, възнамерявам да помоля мистър Тотъл.

Уоткинс се стресна, разтрепера се, подаде заека и счупи една чаша. Лицето на домакинята, което до този момент грееше в усмивки, се промени страшно.

— Ужасно съжалявам — заекна Уоткинс и в ужасното си притеснение започна да слага в чинията си къри, магданоз и масло.

— Няма нищо — отвърна мисис Парсънс по начин, който показваше, че в същност има много нещо, и отпъди прислужника, който се опитваше да открие пипнешком под масата парчетата от счупеното стъкло.

— Предполагам — каза мис Лилъртън, — че на мистър Тотъл му е известно каква глоба плащат ергените и подобен случай — най-ниската е дузина чаши за една счупена.

Мистър Гейбриъл Парсънс предупреждаващо настъпи своя приятел по крака. Това беше намек, че колкото по-скоро престане да бъде ерген, толкова по-бързо ще се отърве от подобни наказания. Мистър Уоткинс Тотъл прие забележката по същия начин и предложи вино на мисис Парсънс със самообладание, което за конкретния случай беше направо изумително.

— Мис Лилъртън — каза Гейбриъл, — ще позволите ли?

— С най-голямо удоволствие.

— Тотъл, бихте ли обслужили мис Лилъртън, като подадете гарафата? Благодаря.

Последва обичайната пантомима, състояща се от кимане и отливане.

— Тотъл, били ли сте някога в Съфък? — запита домакинът, който изгаряше от нетърпение да разкаже една от седемте си неизменни истории.

— Не — отвърна Уоткинс и добави като уговорка, — но съм бил в Девъншир.

— О! — отвърна Гейбриъл. — Точно в Съфък преди доста години ми се случи нещо изключително. Разказвал ли съм ви тази история?

Мистър Уоткинс Тотъл я беше чувал най-малко четиристотин пъти. Но, разбира се, беше изключително любопитен и безкрайно нетърпелив да я чуе отново. Мистър Гейбриъл Парсънс веднага се зае да разказва, независимо от това, че в подобни случаи, както може би нашите читатели са забелязали, стопанинът често бива прекъсван. Ще се опитаме да ви обясним какво имаме пред вид.