Чарлс Дикенс - Случка от живота на мистър Уоткинс Тотъл

— Ето джентълмена, който ви трябваше — каза Айки, като внезапно прекъсна разказа си, за да представи на мистър Гейбриъл Парсънс умърлушения Уоткинс Тотъл, който в този миг влезе в стаята.

Уоткинс пристъпи с покорно смирение на каменното си лице и стисна ръката, която му беше протегнал мистър Гейбриъл Парсънс.

— Бих искал да говоря с вас — каза Гейбриъл, а видът му недвусмислено показваше, че присъствуващите са му неприятни.

— Насам — отвърна арестуваният и го поведе към предния салон, от чийто лукс се ползуваха богатите длъжници срещу две гвинеи дневно.

— И така, намирам се тук — каза мистър Уоткинс, като седна на дивана. Той постави длани на коленете си и отправи тревожен поглед към своя приятел.

— Да, и това е в реда на нещата — отвърна невъзмутимо Гейбриъл, като подрънкваше с монетите в джоба си и гледаше навън през прозореца.

— Каква е сумата заедно с разходите? — запита той след неловко мълчание.

— Тридесет и седем лири, три шилинга и седем пенса.

— Разполагате ли с някакви пари?

— С девет шилинга и шест и половина пеиеа.

Мистър Гейбриъл Парсънс прекоси стаята на няколко пъти, преди да се реши да разкрие своя план — той беше сключвал неведнъж брутални сделки, но винаги се опитваше да прикрие алчността си. Накрая той се спря и каза:

— Тотъл, вие ми дължите петдесет лири.

— Да.

— И по всичко личи, че ще продължавате да ми бъдете длъжник.

— Боя се, че е така.

— Въпреки че имате най-доброто желание да ми ги върнете, стига да можете?

— Разбира се.

— В такъв случай — каза мистър Гейбриъл Парсънс — слушайте: имам предложение. Познавате ме добре. Съгласявате ли се, или не се съгласявате; да или не? Ще заплатя дълговете и разходите ви и ще ви дам взаем още десет лири, които, прибавени към вашия доход, ще ви дадат възможност да се оправите с положението, но ще ми дадете писмено обещание, че ще ми върнете сто и петдесет лири в срок от шест месеца след женитбата ви с мис Лилъртън.

— Боже мой…

— Един момент — има едно условие: да направите предложение на мис Лилъртън незабавно.

— Незабавно!

— Вие трябва да решите, не аз. Тя е слушала доста за вас, макар че съвсем доскоро не ви познаваше лично. Независимо от девическата си скромност, струва ми се, че ще бъде ужасно доволна, ако може да се омъжи колкото се може по-скоро. Жена ми я е подпитала по въпроса и тя си е признала.

— Признала? Какво? — нетърпеливо го прекъсна влюбеният Уоткинс.

— Е — отвърна Парсънс, — не мога да ви кажа с точност какво точно си е признала, защото те са разговаряли предимно с намеци и прочие, но жена ми, която разбира доста от тези неща, ми заяви, че това, което тя е признала, било равносилно на разкритие, че не е безразлична към вашите достойнства… с други думи — че не ще принадлежи на никой друг.

Мистър Уоткинс Тотъл скочи от мястото си и дръпна звънеца.

— Какво правите? — попита Парсънс.

— Ще поискам да донесат гербова хартия — отвърна мистър Уоткинс Тотъл.

— Значи, се решихте?

— Да.

Те си стиснаха ръцете най-сърдечно. Разписката беше написана, дълговете и разходите бяха заплатени, отплатиха се на Айки за услугите му и скоро двамата приятели се намериха от онази страна на дома на мистър Соломон Джейкъбс, където всеки негов посетител е особено щастлив да застане отново, тоест отвън.

— И така — каза мистър Гейбриъл Парсънс на път за Норуд, — тази вечер ще имате възможност да направите предложение и, моля ви, бъдете решителен, Тотъл.

— Да, да! — отвърна храбро Тотъл.

— Много ми се иска да ви видя заедно! — извика мистър Гейбриъл Парсънс. — Ще бъде толкова забавно! — И той се разсмя така гръмогласно и толкова продължително, че смути мистър Уоткинс Тотъл и подплаши коня.

— Ето Фани и вашата избраница; разхождат се заедно по тревата — каза Гейбриъл, когато наближиха дома му. — Дръжте се, Тотъл.

— Няма страшно — отвърна решително Уоткинс и се отправи към мястото, където се разхождаха дамите.

— Ето мистър Тотъл, скъпа — обърна се мисис Парсънс към мис Лилъртън.

Дамата се обърна бързо и отвърна на сърдечния му поздрав със същото смущение, което Уоткинс беше забелязал при първата им среща, но този път в изражението й имаше и известна доза разочарование или равнодушие.

— Забелязахте ли как се зарадва, като ви видя? — прошепна Парсънс на приятеля си.

— Напротив, стори ми се, че вместо мен иска да види някой друг — отвърна Тотъл.

— Хм, глупости! — прошепна отново мистър Парсънс. — Всички жени са такива — и младите, и старите. Никога не показват радостта си, когато видят тези, които с присъствието си разтупкват сърцата им. Всички жени са такива и при вашата възраст вие отдавна трябваше да сте разбрали това. Фани на няколко пъти си го призна, когато се оженихме. Виждате ли какво значи да си женен!