Чарлс Дикенс - Случка от живота на мистър Уоткинс Тотъл

— Още четири пенса, по дяволите! — извика единият от играчите на карти на своя противник, когато свършиха играта и запали лулата си. — Човек може да си рече, че си си насипал късмета в солница и току го ръсиш, когато ти потрябва.

— Не е лошо казано — отвърна другият, който беше търговец на коне от Излингтън.

— Хич не е лошо, дявол да го вземе — намеси се и жизнерадостният джентълмен, който вече беше приключил с обяда си и отпиваше горещ грог от една чаша с жена си в идеално съпружеско съгласие. Неговата вярна другарка в тревоги и беди му беше донесла немалко количество от тази антитрезвеническа течност в една голяма плоска глинена бутилка, която приличаше на половингалонова делва, успешно поизточена против воднянка. — Вие сте симпатяга момче, мистър Уокър. Ще си потопите ли носа тук, сър?

— Благодаря ви, сър — отвърна мистър Уокър, като излезе от своето отделение и отиде в другото, за да приеме предложената му чаша. — За ваше здраве, сър, и за здравето на любезната ви женичка. Господа, за здравето и щастието на всички ви. Е, мистър Уилис — продължи шегобиецът, като се обърна към младежа с пурата, — вие като че ли не сте много на ниво днес; направо сте под всякакво ниво, така да се каже. Какво има, сър? Не падайте духом.

— О! Нищо ми няма — отвърна пушачът, — Утре ще ме пуснат под гаранция.

— Така ли? — запита първият. — По дяволите, ще ми се и аз да мога да кажа същото. Потънал съм като „Роял Джордж“ на самото дъно, но колкото могат него да измъкнат, толкова и мен. Ха-ха-ха!

— Но погледнете ме! — извика доста силно младежът и застана на едно място. — Защо, мислите, се намирам тук от два дни?

— Сигурно защото не можете да се измъкнете — прекъсна го мистър Уокър и намигна на останалите. — Не че непременно сте длъжен да стоите тук, но и не можете да го избегнете. Не сте принуден насила, разбира се, но се налага, а?

— Ама не е ли симпатяга? — с възхищение се обърна към жена си онзи, който му беше предложил грог.

— О, симпатяга и половина! — отвърна дамата, възхитена от тези изблици на духовитост.

— Но моят случай — смръщи чело жертвата, като хвърли угарката от пурата си в огъня, след което продължи, като подкрепяше думите си с равномерно почукване с чашата по масата, — моят случай е съвсем различен. Баща ми е много богат, а аз съм негов син.

— Ама че странно нещо! — шеговито подметка мистър Уокър.

— Аз съм негов син и имам прекрасно образование. Никому не дължа и фартинг дори, но стана така, че ме склониха да сложа името си под полиците на един мой приятел, възлизащи на крупна сума — доста крупна сума, бих казал, за което не получих обезщетение. И какви бяха последствията?

— Ами сигурно парите ви са отишли по дяволите, а вие — в затвора. Акцептите ви не са ги приели, но вас пък са ви приели тук, нали? — запита го мистър Уокър.

— Точно така — отвърна младият джентълмен с прекрасното образование. — Точно така. И ето ме сега задържан за някакви си хиляда и двеста лири.

— И защо не накарате стария да се изръси? — попита Уокър с малко скептичен тон.

— О! Какво говорите! Той никога няма да го стори — отвърна уверено младежът. — Никога!

— Да, случаят е доста особен, няма съмнение — намеси се и притежателят на плоската бутилка, като си направи още един грог, — но аз от тридесет години насам съм постоянно натясно. В началото фалирах, когато обикалях като млекар, след това — когато държах фургон за плодове и зеленчуци, и накрая — когато се захванах с въглища и катран; и през всичкото това време нито веднъж не съм срещал по домовете като този нито един младок, който да не твърди, че ще го освободят всеки момент, и когото да не са арестували за полици, които е подписал заради свой приятел и срещу които нищичко не е получил — нито фартинг дори.

— Да! Все същата песен! — каза Уокър. — Само че не виждам никакъв смисъл от нея и това направо ме вбесява. Ще имам много по-високо мнение за някой, който още в началото си каже като всеки уважаван джентълмен, че е изиграл де когото е могъл.

— Точно тъй — намеси се търговецът на коне, защото това мнение напълно съвпадаше с неговото разбиране по въпроса за сделките и продажбите. — И аз тъй мисля.

Младежът, който беше дал повод за тези забележки, се канеше да отвърне ядосано на насмешките им, но разговорът беше прекъснат от младия джентълмен и дамата, споменати преди това, които станаха и тръгнаха към вратата. През цялото време тя плачеше сърцераздирателно, а и атмосферата в стаята явно беше пагубна аа душата и крехкото й тяло, така че се налагаше кавалерът й да я подкрепя на излизане от стаята.