Чарлс Дикенс - Случка от живота на мистър Уоткинс Тотъл

— Боже мой! — извика Парсънс и скочи от мястото си с престорено изумление. — Забравих за тези проклети писма. Тотъл, надявам се, че ще ме извините.

Ако Тотъл можеше да действува по собствена воля, той нямаше да позволи на никой освен на себе си да напуска стаята под какъвто и да било предлог. Но в случая не можеше да стори нищо друго, освен да си даде безгрижен вид, когато Парсънс излезе.

Последният едва беше затворил вратата зад себе си, когато Марта подаде глава с думите:

— Извинете, мадам, търсят ви.

Мисис Парсънс напусна стаята, като затвори внимателно вратата зад гърба си, и мистър Уоткинс Тотъл беше оставен насаме с мис Лилъртън.

През първите пет минути цареше мъртва тишина. Мистър Уоткинс Тотъл мислеше как да започне, а мис Лилъртън като че ли изобщо не мислеше. Огънят догаряше; мистър Уоткинс Тотъл го разбърка и хвърли още въглища.

— Хм! — покашля се мис Лилъртън.

На мистър Уоткинс Тотъл му се стори, че прекрасното създание е проговорило.

— Извинете? — попита той.

— Моля?

— Стори ми се, че казахте нещо.

— Не.

— О!

— На дивана има няколко книги, мистър Тотъл; ако желаете, можкте да ги разгледате — каза мис Лилъртън, след като изтекоха още пет минути.

— Не, благодаря — отвърна Уоткинс, а след това добави с учудваща дори за самия себе си смелост: — Мадам, тоест мис Лилъртън, бих искал да говоря с вас.

— С мен! — извика мис Лилъртън, като изпусна кълбото и дръпна стола си няколко крачки назад. — Вие искате да говорите с мен?

— Да, с вас, мадам, и то във връзка с вашите чувства.

Дамата веднага скочи от мястото си и щеше да напусне стаята, ако мистър Уоткинс Тотъл не я беше хванал нежно за ръката и като застана на възможно най-голямо разстояние от нея, което образуваха двете им протегнати ръце, произнесе следното:

— Умолявам ви, не ме разбирайте погрешно и не си мислете, че се обръщам към вас след толкова кратко познанство с желанието да ви говоря за собствените си достойнства — защото аз не притежавам такива, които да ми дадат право да поискам ръката ви. Надявам се, ще извините моята самонадеяност, след като ви обясня, че разбрах от мисис Парсънс за състоянието… тоест мисис Парсънс ми съобщи… е, не точно мисис Парсънс, а… — Тук Уоткинс се оплете, но мис Лилъртън му се притече на помощ:

— Мистър Тотъл, трябва ли да разбирам, че мисис Парсънс ви е осведомила за моите чувства… отношението ми… искам да кажа — уважението, което изпитвам към едно лице от противоположния пол?

— Да.

— В такъв случай защо искате да говорите с мен? — запита мис Лилъртън и обърна лице настрани като малко момиченце. — Какво желаете? С какво бих могла да допринеса за вашето щастие, мистър Тотъл?

Точно сега моментът беше подходящ за театрален жест.

— Като ми позволите — отвърна Уоткинс, като се строполи на колене, при което две от копчетата на тирантите му и ластикът на жилетката му се скъсаха, — като ми позволите да бъда ваш роб, ваш слуга, с две думи — като ми доверите изцяло сърдечните си тайни, за да допринеса за вашето щастие и, позволете ми да кажа, за да станете съпруга на един мил и предан съпруг!

— Безкористно същество! — възкликна мис Лилъртън и скри лице зад една бяла кърпичка с бордюр на дупчици.

Мистър Уоткинс Тотъл си помисли, че ако дамата знаеше всичко, може би щеше да има друго мнение по последния въпрос. Той приближи тържествено крайчеца на средния й пръст към устните си и се повдигна на крака грациозно, доколкото му беше възможно.

— Правилни ли бяха сведенията ми? — запита с трепет той, когато отново застана в цял ръст.

— Да.

Уоткинс вдигна ръце и изрази възторга си, като погледна към розетката в центъра на тавана, която беше предназначена за лампата.

— Нашият случай, мистър Тотъл — продължи дамата, като му хвърли поглед през една от дупчиците на кърпичката, — е изключително необикновен и деликатен.

— Да — отвърна мистър Тотъл.

— Познаваме се от толкова кратко време — каза мис Лилъртън.

— Само от една седмица — съгласи се Уоткинс Тотъл.

— О! Много по-отдавна! — възкликна дамата доста учудено.

— Така ли! — каза Тотъл.

— От преди повече от месец, от преди повече от два месеца дори! — каза мис Лилъртън.

Уоткинс си помисли, че това е доста странно.

— О! — възкликна той, като си спомни уверенията на Парсънс, че тя е слушала за него. — Разбирам. Но, скъпа мадам, моля ви да разсъдите. Колкото е по-отдавнашно познанството, толкова по-малко причини имате за отлагане. Защо още сега не определите деня, в който ще ощастливите предания си обожател?