Уилям Дийл - Хулигани

Двамата седнаха на една маса в ъгъла и веднага задърдориха като две стари клюкарки. Единият беше Дънлийви. Другият беше също толкова висок, но слаб, и по-възрастен, някъде към тридесет и петте; посивяващата му коса обрамчваше слабо и безволево лице. Маникюрираните му ръце жестикулираха нервно докато говореше; пръстите му си играеха с парчетата препечен хляб така, както паякът обвива мухата в паяжината си.

— Онзи отляво е Дънлийви — каза Дъч. — А птичката с морскосиния костюм е банкерът, Чарлз Сийборн, както изглежда, водят оживен любовен разговор.

— Мисля да пъхна една пръчка в мравуняка — произнесох аз.

— Какво мислиш да правиш? — запита ме малко нервно Дъч.

— Просто ще им се представя — казах аз, потупвайки го по рамото. — Няма да ухапя никого.

Закрачих към масата им. Двамата продължава да да се препират над закуската си. Дънлийви ме зърна с крайчеца на окото си. Продължи да говори, но беше очевидно, че си даваше сметка за присъствието ми, а явно не искаше да го безпокоят. Доближих се до масата им и той ядосано повдигна глава със спотаен гняв в очите.

— Казвам се Джейк Килмър — представих се аз миг точно преди той да избухне. — Мисля, че е крайно време да се запознаем.

Това го обърка. Не знаеше как да постъпи. Гневът в кафявите му очи внезапно беше заменен от широка усмивка, така както само един търговец на коли на старо умее да се усмихва, и след която бързаш да преброиш пръстите си дали всички са на мястото си.

— О, да, да, да — забъбри в скоропоговорка той и скочи от стола си. — Разбира се. — Сграбчи ми ръката и ме представи на Сийборн, който сякаш беше глътнал езика си. Сийборн ми протегна ръка, колкото отпусната, толкова и неискрена.

Беше ясно, че и двамата не ми се радваха особено.

— Бих искал да поразговаряме — обърнах се към Дънлийви аз. — Разбира се, в удобно за вас време.

— Толкова ли е наложително? запита той. — Няма ли да се видим утре вечер на празненството?

— Утре вечер?

— На коктейл-партито на Бабс — изрече той с дървена усмивка. — Не е хубаво да забравяте, за нея сте почетен гост. Много лесно се ядосва и много трудно забравя.

— Там съм — казах аз. — Но искам да си поговорим двамата само. Няма нищо тревожно. Просто ми трябва информация.

Той измъкна един малък бележник от вътрешния си джоб и го запрелиства.

— Какво ще кажете за петък по обяд? — предложи той. — Ще оставя телефона отворен и ще изпратя да донесат сандвичи.

— Звучи ми съблазнително — отвърнах аз. — Аз черпя.

— Не, в моя град черпя аз — отвърна той. Усмивката вече бе изпълнена с облекчение и искреност. — Помещаваме се в Склада. Прозорците ни гледат към Четириъгълника. Държим целия горен етаж.

— Страхувам се, че утре вечер няма да можем да се видим — обади се Сийборн. — Имам банкови проверяващи. Нали знаете как сме на тръни тогава.

— Между другото — обърнах се аз към Сийборн, — мисля, че имате един клиент, с когото сме стари познати от Синсинати. Казва се Коен.

— Коен? — отвърна като ехо той, повдигайки вежди прекалено високо. Имаше вид на човек, глътнал залък прекалено голям за гърлото му, което се раздвижи усилено нагоре-надолу като поплавък на въдица.

— Да. Лу Коен.

— О, да, сега се сещам. Мисля, че съм го виждал в банката един или два пъти.

— Предайте му моите искрени поздрави следващия път, когато го видите отново — казах аз.

Физически усетих облекчението, което изпитаха при тръгването ми от масата им. А и познавах достатъчно добре човешката натура, за да знам, че познанството на Чарлз Сийборн с Коен надхвърля далеч случайните една или две срещи.

Може би Луис Каубоя беше в състояние да потвърди съмненията ми. А през това време не можех да сдържа удивлението си от ситните капчици пот избили по горната устна на Сийборн. Обикновено нямам навика да изнервям чак толкова хората.

Дъч още беше нервен когато се върнах на масата.

— Какво толкова им каза, че Сийборн сега има вид сякаш е глътнал цял лимон с кората? — запита той.

— Просто го попитах дали случайно не се познава със стария ми приятел Лу Коен — отвърнах с усмивка аз.

— Verdammt — изруга Дъч клатейки глава. — Ти наистина си падаш по силните въздействия.

— Да ми кажеш някакъв друг начин? — запитах го аз.

На излизане от ресторанта пейджърът на Дъч се обади. Той хлътна в телефонната кабина на фоайето и поговори десетина секунди.

— Това беше Сапата — съобщи ми той. — Салваторе вдигал шум до Бога, но склонил да се дръпне от О’Брайън. Считал, че си изкукуригал.