Уилям Дийл - Хулигани

— И преди са ме обвинявали в това.

— И още нещо — продължи Дъч. — Салваторе знае къде е леговището на О’Брайън. Ако до два часа не си се върнал, идваме с морската пехота, макар че изобщо не знам защо трябва да се тревожим.

— Нали трябва да привикваме на стила му — коментира Чарли Едноухия.

Толкова приятно беше да разбера, че изпитват загриженост.

Дебелият стар пеликан клюмаше върху една ъглова мачта на палубата обграждаща риболовната кабина. Той отегчено гледаше широкия залив който се вливаше в Атлантическия океан на миля източно от Тандър Поинт. Топъл ветрец полъхна оттам и полузаспалата стара птица се загледа във водната повърхност, търсейки признаци за храна. Изведнъж мярна един пасаж кефали, размаха широките си крила и се отдели от мачтата, зависна на двайсетина над повърхността на водата, после стремително се насочи право надолу, вряза се във вълните и след миг изплува с безпомощно мятаща се риба в широкия клюн.

Ирландецът гледаше как пеликана ловува. Майстореше си риболовна стръв. Беше захванал едно менгеме за ръба на масата и внимателно сплиташе и преплиташе найлон, кукичка и пера, превръщайки ги в блестяща примамка. Спря да погледа малко пеликана, като държеше кордата изпъната, да не се сплете.

Беше едър мъж с едно от онези гладки ирландски лица, който щяха да изглеждат петнайсетгодишни дори и да стигнеше деветдесет години. Вярно, прорязваха го няколко бръчки, които обаче не бях достатъчни да развалят младежкото му безгрижие.

В залива имаше много слабо движение. Няколкото риболовни лодки за стриди се бяха отправили навътре срещу течението, а на двеста ярда от брега един пишман моряк безрезултатно се мъчеше да вдъхне малко живот в спаружените платна на платноходката си. Беше толкова тихо, че той долавяше дори и слабия ветрец, който нежно разрошваше рехавата трева.

Това беше любовта на един ирландец, неговото убежище от бизнеса, който той нито обичаше, нито разбираше. Чувстваше са като някакво чуждо тяло, като дисциплиниран боец принуден да се прави на бизнесмен. О’Брайън обичаше да приключва разприте по свой собствен начин. Пазарлъците не му бяха по душата. Но тук се чувстваше като цар; беше сам и свободен, господар на себе си и дребното си владение, защото О’Брайън си беше измайсторил свои тайни за риболова. Това бяха едно от малкото неща, които умееше наистина добре, и умираше по това занимание.

Изръмжа приглушено, дочул гласа на телефона, и окачи с една скоба тежест на долния край на кордата преди да влезе в кабината да вдигне слушалката.

— Шефе, аз съм, Хари — обади се сипкавия глас от другия край на връзката. — Току-що привършва закуската си. Наистина ли не искаш да го проследя, за да видя дали не води и други хора със себе си?

— Казах, сам.

— Може да доведе някой.

— Не, няма да го направи.

— Никога не можеш да бъдеш сигурен с тия Федита.

— Никога не сме имали вражда с него — каза ирландецът.

— Да внимаваш, много е бърз.

— Просто спри при Бени долу на пътя. Потрябваш ли ми, ще закрещя.

— Искаш ли да ти звънна веднъж след като тръгне и да затворя?

— Добра идея.

— Там всичко спокойно ли е?

— Няма проблеми. Минаха няколко лодки с ловци на стриди. Никой не се е мяркал по пътя. Има някакъв кукуригалник, дето се мъчи да върне платноходката си обратно на градското пристанище, голям майтап.

— Какъв е тоя майтап?

— Ами няма вятър и за цяр.

— Слушай, не поемай никакви рискове.

— Не се тревожи. Отбий се при Бени, обърни две-три бири, и ела щом го видиш, че си тръгва.

— Разбрано.

Разговорът им приключи. Ирландецът включи радиото и излезе на палубата да се протегне. Платноходката я беше отнесло на около четиристотин фута западно от кея, към града, и морякът напразно се мъчеше да постави един извънбордов мотор, един типичен пишман моряк с прихлупена бяла шапка. Педалът явно беше привършил горивото, заключи ирландецът. Но той бе научил един урок още от първия път, когато беше излязъл в морето — всички моряци си помагат при нужда.

Събра дланите си на фуния и извика:

— Хей, ела насам, може да ти помогна.

Морякът му помаха в отговор. Той пъхна картечницата под якето си до краката, взе едно гребло от кокпита на платноходката и започна да гребе към ирландеца…

Дванайсети ден: Днес за пръв път убих човек. Трудно ми е да говоря за това. Стана така, движехме се към онова селище, което всъщност представляваше една дузина колиби в едно оризово поле на седем-осем километра надолу по реката. Намираше в подножието някакви хълмове. От двете страни се ширеха оризови насаждения, а между тях минаваше широк път с калифорнийски пиперови дървета насадени покрай него и някаква бамбукова горичка в края му.