Уилям Дийл - Хулигани

Миг преди да се спуснем надолу нашият доктор Док Зиглър ми подава две хапчета. „За какво ми са?“ питам го аз. „Декседрин“ отвръща ми той. „Карат те да виждаш по-добре, да чуваш по-добре и да се движиш по-добре. Само ги вземи.“ И аз ги глътнах. Само след двайсет секунди вече бяха готов. Никога до този момент не бях пробвал наркотик. Чувствах се така, сякаш можех да превзема цялото село сам! Нека само посмее да ми се изпречи някой!

Тръгваме надолу, по взвод във всяка оризова нива от двете страни на пътя, защото те предлагат добро укритие, а трети взвод отзад служи за прикритие. Ние минаваме отляво, а първи взвод отдясно. Те поемат първия удар. Виетконгците откриват огън с минохвъргачки и картечници и започват да ги косят безмилостно. На едно момче му отнесоха цялото теме. Шумът беше оглушителен; направо се побъркахме.

Лейтенантът тича право към селото с глава приведена точно зад ръба на изкопа, а аз съм точно зад него. Радистът ни се вижда в чудо докато извика резервния взвод, защото сме се смъкнали в някаква много ниска долчинка и приемът е страшно гаден; лейтенантът изпраща обратно едно момче да притича до тях и после казва: „Тия шибани дръпниочковци ще опукат целя първи взвод, трябва да ги поочукаме“ и изскача иззад дигата и тича към оная бамбукова горичка, която е на може би двайсетина ярда от жълтурковците, а аз тичам по петите му.

Ония педали обаче загряват каква е работата и започват да ни обсипват с куршуми. Просто изсичат бамбука навсякъде около нас, като ни оголват от всички страни. И в този миг съзирам моя виетконговец в черните си дрешки, тъкмо си е извадил главата на показ да огледа как е хавата, прицелвам се и бум! педалът подскача във въздуха, размята ръце и се стоварва възнак на земята. После изскача още един, тича и стреля, само че се цели някъде на десетина метра вляво от мен и аз го повалям с един откос. После зървам и картечницата, наместили са я в калта тъкмо пред една колиба, а зад нея са залегнали двама и косят здраво първи взвод, така че аз притичвам през бамбука, заемам позиция и ги правя на парцали и двамата, ей-така, хърр, хърр, хърр!

В следващия миг лейтенантът и останалите от взвода тичат покрай мен, първи взвод се изтръгва от засадата и сетне всичко свършва. Само за пет минути. Мисля си, Господи, за последните пет минути свърших повече, отколкото през целия си скапан живот досега. Беше такова преживяване. И съм цял целеничък!

Не оставихме никого жив. Всичко мина под огъня. Жени, деца, старци, Виетконг. Изравнихме цялото село със земята. Никой дори и не обърна внимание на това, просто обичайната процедура. После донесоха огнехвъргачка и изпепелиха цялото селище. Не мислех за мирните граждани, просто погледнах на цялата работа от съвсем друг ъгъл. Искам да кажа, че просто не може по друг начин, но това не променя начина, по който го възприемам.

Иначе всички се чувствахме отлично, защото никой от нас не беше дори и ранен.

— Наред ли си? — пита ме лейтенанта след като прави проверка на личния състав, и аз му отвръщам — Да, всичко е окей — и съм искрен.

— Там изглеждаше съвсем наред — казва той.

Вече не съм девственик и съм още жив. Господи, толкова ми е хубаво.

Доста време мина докато свикна с мисълта, че съм убил онези хора, но всичко беше наред, защото така трябваше да постъпя. Известно време имах нощем имах кошмари; сънувах, че идват да ме арестуват посред нощ.

Тридесет и осмият ден: Док Зиглър изобщо не се измъчва от подобни мисли. Той е лекар и не носи никакви оръжия. Казва, че щял да духне в Канада, но старецът му имал болно сърце и Док разсъдил, че това щяло да го умори. Така че си казал: „Е, какво пък!“ когато получил повиквателната. „Една година и на хуй да ме въртят, пак ще изкарам“ твърди той. Наред с другите си задължения Док ни снабдява и с наркотици. Не ги взема, казва, че нямал нужда от тях, защото не носи оръжие. Но пък за сметка на това много пуши марихуана. Сутрин, обед, вечер, нонстоп. По дяволите, не си спомням даже и минута да не е бил дрогиран. Стане ли обаче напечено, не изостава даже и от най-опитните. Какво пък, по дяволите, щом това му помага. Стажът му на предната линия е с един месец по-дълъг от моя и действа така, сякаш е бил роден тук.

Кармоди пък е най-добрият офицер, когото някога съм виждал. В главата му е само войната тук. Никога не отваря дума за къщата, децата, жена си, абсолютно за нищо от цивилизацията. Само за работата и хората си. Преди десет месеца, когато дошъл в Виетнам, бил младши лейтенант. Има много странно чувство за хумор. Всеки път, когато го запитам за нещо, каквото и да е то, винаги си има някакъв готов отговор. Питах го веднъж откъде е.