Уилям Дийл - Хулигани

— Старецът ми притежаваше най-бедната ферма в Оклахома — отвръща той. — Шопарът ни беше толкова мършав, че ако сложиш десет цента на зурлата му, задните му крака щръкваха във въздуха.

Други интересни личности са Джак Хатч, който в цивилизацията е карал камион по цяла Америка, от ония, големите; Дони Флаглър, който е като мен, направо от колежа озовал се в ’Нам. И двамата са чернокожи. Има и един на име Джим Джордън, който се е учил за адвокат; старецът му бил сенатор и въпреки това не могъл да го отложи. Джордън е пълно куку. Остават му още два месеца докато се прибере у дома, и е направо нетърпимо лайно. Хатч е нашият картечар; стреля като бог. Флаглър пък ни е радистът. Никой от нас не е професионалист, но само след месец тук вече започвам да се чувствам такъв.

Четиридесет и вторият ден: Получаваме заповед да завземем едно късче земя за площадка за кацане. Мястото гъмжи от ония с дръпнатите очи. Не искат да ни го отстъпват. Заели за височините наоколо; окопали са се там и от обяд насам ни обстрелват с мини. Кармоди взема микрофона и вика хеликоптерите. Иска да изравнят мястото със земята, за да можем да атакуваме, само че вали и е малко мъгливо, и те почват да серат разни лайна, че метеорологичната обстановка не била подходяща и така нататък и на него му пада пелената и започва да реве в микрофона:

— Искам веднага въздушна подкрепа! И не ми яжте тия лайна за мъглата, че ще ви го начукам отзад, педали с педалите му! Никой не ни е казал да си ходим у дома, защото била паднала мъгла! Искам веднага въздушна подкрепа или после ще ви еба майката в гъза!

И малко остава да строши слушалката в апарата.

— Слушай, момчето ми, ако не можеш да извикаш хеликоптер тогава, когато огънят наближава задника ти, спукана ти е работата. Направо отиваш на кино. Нямаш ли подкрепа от въздуха, отписвай се. Не можем да им надвием на тия педерасти само с техните оръжия, защото се бият вече от петнайсет години, мамицата им; трябва ли ти помощ от въздуха, не се колебай и за миг.

Така ми я изнася лекцията той; използва всеки повод да ни научи на нещо.

И десет минути по-късно се появяват два хеликоптера и наистина изравняват мястото със земята. Кармоди няма търпение и ние хукваме към хълма още преди нашите отгоре да са си свършили работата до края. Шест или осем 50-милиметрови оръдия бълват огън. Господи, навсякъде около нас хвърчат парчета от виетконговци. Един ботуш с парче крак в него му удря в рамото и ме облива в кръв. Започва да ми се повдига. И в този момент на жълтите не им издържат нервите и хукват назад и ние завземаме височината и започваме да ги гърмим както бягат надолу. Трябва да сме застреляли поне една дузина в гръб. След малко спирам да броя. Не ми се струва хубаво. Сигурно съм гледал прекалено много уестърни, защото ми се струва, че застрелването в гърба вече надхвърля всичко. Но в края на краищата тук съм едва от два месеца, и още се уча.

Петдесет и шестият ден: Снощи някакви жълтурковци са атакували наша авиобаза на осем или девет километра северно от нас и са разрушили два товарни самолета. Отмъкнали са няколко от нашите Танцуващи Бети. Това представлява шейсетмилиметрова мина с пружинен механизъм, който при настъпване освобождава пружината, мината подскача на височината на ташаците ти и те разкъсва на две.

Непрекъснато сме нащрек за мини, защото тия мръсници са разхвърляли нашите Бети навсякъде около нас. На няколко места са опънали фалшиви телове, така, че да ги забележиш и да се отместиш настрана, където вече те чака замаскирания истински тел.

Чувам я как избухва. Никой не надава рев или нещо такова, просто мината си избухва, и разтърсва околните дървета където лежа. Затичвам се обратно. Това е станало някъде на стотина метра от мен. Флаглър лежи проснат на земята. На две части. Направо не мога да повярвам на очите си. Започвам да треперя. Сядам и целият се разтърсвам. И в тоя миг изниква Док и ми подава един успокоител.

Кармоди направо е извън себе си от гняв. Псува бога, дявола и всички светци. По-късно пипваме двама от Виетконг. Не знаем дали те са поставили Танцуващите Бети, но ги връзваме и двамата за двете дървета, един до друг, и поставяме една от тия мини между дърветата, нагласяме я и после се изтегляме някъде на стотина фута и започваме да целим тела, а ония двамата реват до небесата. Накрая Джес успява да улучи проводника. Оставихме ги да висят на дърветата.

Това е война на нерви, поне така й казваме ние.