Уилям Дийл - Хулигани

Едрият германец се доближи до къщичката с ръце в джобовете на панталоните си, незапален Камъл увиснал от ъгъла на устните му, и ме изгледа печално през дебелите си лещи. Салваторе пристъпваше зад него с вида на човек готов да се сбие с първия срещнат.

— Аз поемам цялата отговорност по случая — произнесох. — Ако не бяхме отзовали Салваторе от задачата му, О’Брайън можеше още да е жив.

— Не трябваше да викам Салваторе — изрече Дъч. — Това си беше моя грешка.

— Ти просто направи онова, което те помолих. Казах на О’Брайън, че ще бъда сам. Къде са приятелчетата ти от отдела за убийства?

— Тръгнали са насам — отвърна той и извъртя очи. — С какво са действали тук, да не е било огнехвъргачка?

— Дребен калибър, много прилича на автоматична пушка.

— И как разбра?

— Някой е прокарал шев от куршуми 22 калибър точно от челото до брадичката с толкова права линия, сякаш е използвал линеал. Предполагам, че първите изстрели са блъснали главата му назад. Оръжието е толкова скорострелно, че просто е разрязало черепа по средата, хей така.

Прекарах невидима линия от средата на челото ми до брадичката.

— Бива си го — произнесе той.

— Да. Има само едно такова, за което се сещам.

— Хайде, не ни оставях в тръпнещо очакване — каза Дъч. Салваторе започна да проявява признаци на интерес. Той откъсна поглед от въображаемия си обект в пространството и ме стрелна с гневно око.

— Това е американският автомат 180. Изстрелва трийсет куршума в секунда. Звучи като зъболекарска машина.

— Също като онази от лентата със записа от убийството на Талиани — подсказа Дъч.

— Да, точно така. Считам, че този, който го е очистил, е дошъл с лодка и е опушкал О’Брайън когато той е излязъл от къщичката. Два от куршумите са пронизали черепа му; забили са се в задната стена.

— И какво значение има това за всички нас? — запита Дъч.

Докато коронерът изследваше петната от кръв върху задната стена на къщичката, хората му снимаха тялото на О’Брайън от всички възможни ракурси с изключение може би само на подводния.

— Чевос притежава няколко плавателни съда — казах аз. — Това е само негова работа. Чувал съм, че живее в комплекса Тандър Поинт. Къде се намира това?

Дъч посочи на изток. Тандър Поинт беше само на миля от нас, мъглява и ниска бяла структура обградена от миниатюрни лодки.

— Наистина ли искаш да прикачиш това на Нанс? — запита Дъч.

— Може би.

— Виж, нямам нищо против преследването до дупка; понякога дава чудесни резултати. Щом си решил да разчистваш сметки с тия scheiss kopf, нямаш никакви проблеми.

Коронерът изчовърка двата куршума от стената и се върна обратно на брега.

— Може би се е сврял на някой кораб — казах аз.

— Ако е така, значи той знае, че го следим.

— Допускам страшно много грешки — казах аз.

Дъч положи лапа върху рамото ми.

— Всички правим грешки — каза той, с което приключи дискусията. Заразхожда се нагоре-надолу по палубата като оратор подготвящ речта си.

Салваторе стоеше на едно място, втренчен пак някъде в пространството, юмрукът му удряше дланта на другата ръка, също като бомба търсеща подходящо място да експлодира.

— Ще ги съберем накуп, цялата им мръсна пасмина — обади се изведнъж Дъч, — стига вече игри от дистанция. Досега стоях настрани от тая история, защото това беше работа на ония от Убийствата. Е, от този момент нататък това вече е и наша работа. Червено Море ще се превърне в изумрудено преди тези pfutzlukers да посмеят да си подадат повече главите от дупките си. Ще бъде нещо действително вълшебно! — Той се взря към Тъндър Поинт. — Ще пипна за гушата тия ash lochers и няма да ги пусна, докато не ми изпеят поне една песничка. Поне ще им объркаме малко работите на тия убийци, ако не постигнем нищо друго.

Тирадата му беше прекъсната от едно изгрухтяване на Салваторе, който отново се бе втренчил враждебно в пространството.

— Добре, да видим колко останаха — въздъхна Дъч.

Той започна да отброява на пръстите си.

— Значи имаме Бобси Туинс, Костело и Коен. После е Стизано и царят на лютеницата, Брониката, и твоите момчета, Чевос и Нанс. Да съм изтървал някой?

Нямаше повече. Теренът за игра опустяваше със застрашителна бързина, също като Десетте малки негърчета на Агата Кристи.

— Трябва да имаме едно нещо предвид — казах аз. — Започнеш ли да прибираш тия юнаци, трябва да имаш сериозна помощ. Те си вървят комплект с охраната. Освен това ще си имаш работа и с Лио Костело. Умът му сече като бръснач, което никак не ми се нрави. Тоя кучи син спи с учебника по наказателно право под възглавницата си.