Уилям Дийл - Хулигани

— Чух, че си бил много печен.

— Ами говорят хората.

— В наше време човек никога не е сигурен, нали знаеш.

— Аха.

— Една линейка мина преди малко, ама вдигаше шум до Бога — каза той. — Нещо да кажеш за това?

— Преди малко в залива са убили един мъж на име О’Брайън.

Очите му за миг придобиха разтревожено изражение и после той сведе поглед към чашата си с бира.

— Това значи било.

Той подръпна ухото си, после измъкна една сгъната салфетка от джоба си и ми я подаде.

— Попий си устните — каза той. — Имам още работа.

Той излезе отвън и аз разгънах салфетката. Съобщението беше надраскано набързо с химикал, разкъсал хартията на две места. „Бензиностанцията на чичо Джоли, шосе 14 на юг около 18 мили. Довечера, 9 часа. Ела сам“.

Подпис нямаше. Скийлър се появи с още един кашон безалкохолни напитки.

— Да знаеш някакво място като бензиностанцията на Джоли, по шосе 14 на юг от града?

— Май беше някаква бензиностанция, струва ми се.

— Май се сещаш, а?

— Ще я познаеш веднага, щом стигнеш мястото — каза той и отново излезе. Допих си бирата и го последвах.

— Благодаря ти. Бирата беше чудесна. Надявам се някой ден да дойда да ти опитам и стридите — казах докато се качвах в колата.

— Няма да забравиш, нали? И да ми се представиш пак, че нещо не помня имена. — И той се вмъкна вътре.

Потеглих обратно към Дюнтаун, но когато стигнах до булеварда поех на изток, вместо към града. Нямах никаква работа след като се сбогувах със Скийлър, и имах нужда да се отдалеча от Дюнтаун. Исках да остана малко сам, далеч от Стик, Дъч и хулиганите. Далеч от Доу. Далеч от всички тях. Повдигаше ми се от непрестанните усилия да свържа в нещо смислено тия десетки разпръснати късчета главоблъсканица, такива като Хари Рейнс, Шефа, и Каменния Титан. Такива като Дънлийви и и неговия потящ се банков приятел, Сийборн. Като Чевос и Нанс, злощастния кон на име Дисъуей, и един чернокож гангстер, когото дори не знаех защо всичко наричаха Носа, защото прозвището му нямаше нищо общо с лицето му. Внезапно изпитах чувството, че професионалното ми задължение да използвам хората ми беше станало неотменна част от живота и усещането за това никак не ми се понрави; трябваше ми време и малко отдих, за да се справя с тая мисъл. Трябваше пак да се върна в леговищата си, поне за малко.

Паркирах колата в един празен обществен паркинг. Плевелите бяха избуяли сред чакълената настилка, а по ъглите вятърът бе навял миниатюрни дюни от пясък. Седнах и се загледах в Атлантическия океан. Морето тук беше спокойно, водната повърхност беше само леко накъдрена под блестящото слънце, а плажът беше широк и чист. Отдавна погребани спомени навириха глава, прекрасното време на младостта, когато възрастта често се спохожда от меланхолията.

Умът ми беше далеч от Дюнтаун. В момента се намирах на едно място наречено Бийч Хейвън, селище по крайбрежието на Джърси, където бях прекарал няколко лета в една голяма лодка, използвана като вила, със семейството на най-добрия ми приятел от прогимназията. Не си спомнях името му, но си спомнях добре, че баща му беше норвежец, който говореше с превъзходен акцент, и носеше очила с много голям диоптър, и че семейството изобщо не спазваше никакво благоприличие, и че имаше сестра, за която не представляваше нищо да се изкъпе пред мен. Както си седях в загрялото като фурна купе и потта ми се стичаше по брадата, спомних си, че през цялото време на онова лято упорито се мъчех да прикрия непрестанната си ерекция.

След малко излязох от колата и свалих обувките си, чорапите, сакото и вратовръзката, и ги напъхах в багажника. Затръшнах го, и пак го отворих, пуснах пейджъра при другите вещи, и отидох на брега.

Навих си крачолите до коленете и закрачих бос по мокрия пясък, който шляпаше под ходилата ми. Трябва да бях изминал поне миля когато се появи едно малко селище от летни вили, защитено от гранитна стена, имаща за задача да спира океана. Доблестта й обаче бе останала напразна. Къщите бяха запустели. Няколко вече се бяха порутили съвсем и развалините им лежаха в безпорядък, размесени с всевъзможни боклуци донесени от приливите.

Една от тях, с две спални, от кипарис и дъб, още стърчеше предизвикателно над скалата, с веранда поддържана от греди забити в гранита. Избеляла табела люшкаща се на един гвоздей от парапета на верандата, ми каза, че къщата се продава, а под този надпис нечия ръка бе добавила думите „или се дава под наем“. Имаше и телефонен номер.