Уилям Дийл - Хулигани

Изкачих едрите сиви скални образувания, преодолях перилата на верандата и огледах къщата, запусната и самотна сграда. Подът скърцаше под стъпалата ми и се огъваше опасно при всяка моя стъпка, а въздишките на вятъра през отворените прозорци звучаха като призрака на смях от детско лято.

Захвърлих останалите по мен дрехи, като останах само по слипове, отидох на пустия бряг и скочих във водата, като заплувах с всичка сила срещу прилива докато накрая вече едва чувствах ръцете и краката си, след което обърнах към брега. Последните няколко ярда ги изплувах с върховни усилия и когато стъпах на пясъка дъхът ми излизаше на резки прекъслеци, а дробовете си ги чувствах все едно огън гореше в тях, но пък за това се чувствах пречистен и кожата ми боцкаше от солената вода. Върнах се при къщата и се проснах на слънце върху площадката пред нея.

Бях задрямал когато жената се появи иззад ъгъла на къщата. Стреснахме се и двамата и аз задрасках панически да се вмъкна в панталоните си, но тя се засмя и каза:

— Не се притеснявайте. Почти всички жиголо навъртащи се около хотелските басейни носят далеч по-малко от вас.

Тя беше островитянка, личеше й отдалеч; прекрасна жена, с деликатна структура, и черти изваяни от вятъра и слънцето, със ситни бели бръчици около очите, и огненочервена коса фризирана от вятъра. Не можех да преценя възрастта й; но това нямаше значение. Носеше риболовна мрежа; два петфутови пръта, между които беше окачена мрежата с коркови поплавъци.

— Тъкмо чаках приятеля си. Понякога ме изчаква тук — каза тя, взирайки се навътре, без да го покаже. — Да не си подремвате тук? — добави тя.

— Не, но си струва човек да си помисли за това.

Тя се огледа.

— На времето беше много скъпа къща — каза тя. Произнесе го съвсем открито и без да скрива тъгата в гласа си.

— Познавате ли собствениците? — запитах я аз.

— На времето принадлежеше на семейство Джакович, но сега е притежание на банката.

Тъжният й коментар ми беше повече от достатъчен.

— Как не ги е срам. Тук още има живот.

— Да, но няма сърце.

— Всички банки са така. Имат гърла на акула, но нямат и грам душа. Те са роботите на нашето общество.

— Е, виждам, че приятелят ми е долу на брега. Радвам се, че къщата ви хареса.

Мършав млад мъж в рязани дънки с дълга руса коса, развяваща се по раменете му, вървеше по крайбрежната ивица с кошница в ръка. Тя заслиза по скалите към брега.

— Хей! — повиках я аз.

Тя се извърна и повдигна вежди.

— Случайно да не се казвате Джакович?

— Беше много отдавна — отвърна тя и продължи към приятеля си.

Облякох се и се върнах на паркинга. Като по някакво чудо открих един изправен телефон и набрах номера който бях видял на табелата. Оказа се, че е на кредитно-спестовната банка Айланд. Проявих досадна упоритост и успях да се добера до един неприятен дребен галфон на име Ратчер, който според думите му бил от „крайбрежното недвижимо имущество“.

— Интересува ме една къща на източния бряг — казах аз. — Доколкото знам, принадлежала е на едно семейство на име Джакович.

Дочух шум от прелистване на папки.

— О, да — изрече той след като вероятно прехвърли обявените за просрочени ипотеки. — Знам тази къща. — Бях повече от сигурен, че той знаеше точно толкова за къщата, колкото аз за нефтените концесии на Саудитска Арабия.

— Да не сте в бизнеса с недвижимо имущество? — запита ме той.

— Не, но си помислих, че няма да е зле да я взема под наем до края на лятото.

— Къщата е конфискувана — изрече той с противен глас. — А градската управа тук санкционира нарушителите.

И той хлопна телефона. Останах минути или две със слушалката в ръка, после похарчих още четвърт долар и набрах още веднъж номера на Ратчер.

— Ратчер?

— Да!

— Ти си един мръсен гаден плъх! — казах му аз и окачих.

Подкарах обратно колата към брега и по метода на пробите и грешките успях да открия някакъв запуснат път който ме изведе до къщата, и останах там, като наблюдавах жената, чието име на времето е било Джакович, и младия мъж с дългата коса, бавно да влачат мрежата в крайбрежните води и да вадят стриди и миди, след което да ги прехвърлят във ведрото. Някъде след час заваля и те спряха. Помахах им с ръка докато се отдалечаваха по брега. Не съм сигурен дали ме видяха, но ми беше приятно да си мисля, че са ме зърнали, и че знаят, че къщата все още означава нещо за някого. Накрая и аз потеглих в дъжда към града, уморен, но зареден с нова енергия.