Уилям Дийл - Хулигани

— Знае ли шефът ти кой е очистил Талиани и останалите?

Несбит пристъпи от крак на крак и въздъхна.

— Защо не го питаш сам? Казах ти вече, че си върша работата както Уестърн Юнион си вършат тяхната. Не знам абсолютно нищо и заповедите ми са съвсем ясни, да забравям всичко веднага след като го изпълня!

— Кога? — запитах накрая аз.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Какво ще кажеш за утре сутринта?

— По-зле отколкото веднага, по-добре отколкото никога — отвърна той повдигайки рамене.

— Вече е прекалено късно за каквото и да било — казах аз. — Ще го направим утре, някъде преди обяд.

По това време на нощта обикновено не мога да вземам правилни решения.

— Чудесно. Ще избереш ли и мястото?

Не познавах още новия град както трябва. Реших да пробвам почвата.

— О’Брайън има ли нещо наум?

— Да, но той не иска да се нервираш, затова не предлага, нали разбираш?

— Нищо, опитай, може и да остана спокоен.

— В Скидъуей има едно малка рибарска къщичка. Откъм страната на залива, точно на брега. Много малко хора го знаят; дори и жена му не ходи там. Има добра видимост; на двайсет ярда от къщата му няма даже и тревичка.

Помислих още малко. Щеше да е най-добре да го пусна да си ходи и да го проследя до мястото на срещата, но исках и още някой да знае за нея.

— Къде се намира точно?

— Свиваш вдясно три квартала след моста от Тандърхед към Оушънбай. На около миля по пътя е, в залива, както вече ти казах. Не можеш да го пропуснеш, защото пътят свършва точно там.

Не отделих погледа си от него в продължения на цяла минута, подръпнах си ухото и накрая кимнах.

— Как се казва улицата?

— Бейвю.

— Имам уговорена среща за закуска — казах аз. — Значи в десет и половин съм там.

— Няма проблеми, той нощува там. Значи в десет и половина. — Той се ухили и протегна ръка с отворена длан. — Какво ще кажеш да ми върнеш ютията?

Извадих револвера, разхлабих фиксиращия щифт и улових цилиндъра с патроните в дланта си, след което му протегнах останалото.

— Другата част ще дам на О’Брайън когато се видим.

Белезите му от акне поаленяха и ситни капчици пот започнаха да избиват по челото му. Изгледа объркано.

— Необходимо ли е да се тежкарееш толкова? — запита той. — Не трябва да ми доказваш колко си печен. Казах ти вече, знаем как си справил в Синси.

— Аз съм предпазлив човек. Твърде много хора в последно време гушнаха букета в града.

— Да съм те заплашвал, Килмър? Не. Просто дойдох и ти донесох съобщение, както ми беше заповядано. Да ти кажа, ако тая каша се задълбочи, като нищо мога да свърша на дъното на залива с чифт бетонни ботуши.

— Това си е твой проблем.

— Как тогава да се върна с половин револвер? Това означава всичко да тръгне на карък, нали знаеш какво имам предвид?

Подхвърлих му цилиндъра с патроните и той го улови без да отделя жълтите си очи от моите.

— Длъжник си ми — казах му аз.

— След като говориш с О’Брайън, ще ти платят с бали — отвърна той и се стрелна като фурия през фоайето навън.

Намерих в бележка в кутията си когато слязох да се срещна с Дъч на следващата сутрин. Беше написана на ръка с почерка и подписа на Бабс Томас: „Утре в мезонета в 6 часа вечерта ще се състои коктейл. Ще се радвам да дойдеш. Любов и целувки. Б. Т.“

Нямаше я в залата за закуски, но пък Дъч и Чарли Едноухия бяха там. Плъзнах по масата бележката към Дъч докато сядах. Той я прочете и се изхили.

— Най-разумно ще е да отидеш — каза той. — В Дуумстаун се счита за углавно престъпление да откажеш покана от нашата графиня.

— Само това ми липсваше, шибаното им парти с коктейли.

— Тъкмо ще имаш шанса да видиш как живее другата половина — обади се Чарли без вдига глава от своя плодов коктейл.

— Не ми допадат гъчканиците — казах аз.

Той вдигна очи и се усмихна.

— Може пък партито да е само за двама ви — предположи той, с което си заработи един мръсен поглед от моя страна, а Дъч го изгледа в размисъл.

— Е, можеше да извадиш и по-лош късмет — отбеляза шефът му.

— Да забравим за малко коктейлите — казах аз, слагайки край на словесната им гавра. — Нещичко изскочи. Може да се окаже първият ни реален шанс да се доберем до нещо реално.

— О? — възкликна учтиво Дъч.

— Джони О’Брайън изпрати снощи един от стрелците си при мен. Иска да разговаряме. Явно мартинките му вече треперят.

— Възнамеряваш ли да се срещаш с него? — запита Дъч.

— Да. В десет и половина. Имаш ли някой закачен за О’Брайън?