Уилям Дийл - Хулигани

Тя спря и откъсна със зъби още един конец от роклята си, поигра си малко с него, и после се обърна към мен.

— С всичко е така откакто си отпреди. С всичко.

— Вярвам ти — произнесох горчиво аз.

— Сякаш никой човек не е това, което изглежда — продължи ядосано тя. — Отпървом Хари ми напомняше за теб. Беше страшно забавен, и се смееше като луд и ме караше и мен да се разсмивам до сълзи. И точно тогава Шефа реши да излиза в пенсия и Хари само за една нощ стана друг човек. Само бизнес, бизнес, бизнес!

— Така е. Хванеш ли се на хорото, играеш до края.

— Не знаех, че е толкова амбициозен. Изведнъж Финдли Ентърпрайсиз му отесняха. После дойде ред на политиката, а след нея и хиподрумът. Всеки път изскача нещо ново. Той е като някой мъж на крайбрежен кораб; никога не спира. А аз не исках да бъде така. Нямаше никаква причина за това. Разполагаме с далеч повече, отколкото имаме нужда.

В продължение на няколко секунди изпитах искрено съжаление към Рейнс, защото го разбирах много добре. Хари Рейнс изпитваше нужда да се самодоказва. Той не можеше да се задоволи с ролята на примерен съпруг на Доу Финдли, и поради тази причина аз го уважавах. Чудех се дали и аз нямаше да постъпвам така, ако бях на негово място. Не произнесох нищо, само слушах. Не изпитвах особено уважение към политическите му пристрастия. За мен политиците обикновено бяха едно стъпало над банковите обирджии и развратителите на деца. Това си беше чисто мой проблем, разбира се, но досега не бях срещал и един от тях, когото да харесам или да му имам вяра.

— Обичам Хари — продължи тя. — Само че вече не съм влюбена в него. Той вече не е Хари, той е губернаторът Рейнс.

— Може би и той си има неприятности — подхвърлих аз докато си закопчавах ризата.

— Хванал съм тигъра за опашката, само това повтаря всеки ден.

— По-скоро е слон увиснал на тънко въже.

— Толкова ли е страшно? Да не е в опасност? — запита тя.

— Не знам. Честен ли е?

— Шефа вярваше… вярва в него.

— О, значи Шефа го е избрал — произнесох аз. Коментарът ми беше повече от жесток. Съжалих за репликата си още в мига, в която думите се откъснаха от устата ми.

Тя се изправи с гръбнак изпънат като струна и приглади роклята си.

— Аз го избрах — изсъска тя.

— Извинявай — казах аз. — Така или иначе, не ме вълнува особено какво мисли Шефа, Доу. А ти какво мислиш?

Тя придърпа роклята си, но не я закопча, и ми върна якето.

— Не мисля, че е способен да бъде непочтен.

— Чудесна форма на изразяване на доверие.

— Аз самата се мъча да бъда почтена. Да не си дошъл заради нещо, свързано с хиподрума?

— По дяволите, не съм сигурен в нищо — отвърнах аз. — Нов съм в тоя град. Мога ли да използвам телефона в къщата?

Тя отвори един метален шкаф на стената в къщичката, протегна ръка вътре и измъкна един стенен телефон, подаде ми слушалката и се облегна на стената, без да отделя погледа си от мен.

Набрах номера на бойния щаб и Дъч се обади.

— Къде си? — изрева той.

— При приятели — отвърнах аз. — Какво има?

— Преди около час се обади някакъв кукуригалник. Акулата говори с него. Каза, че тоя момък страшно много настоявал да говори с теб, но затворил когато Акулата го притиснал за повече информация. Работата била там, че според Акулата гласът на момъка съвсем не звучал благо. Това е причината, заради която ти звъня, защото Акулата докато се усети, се изтървал и му казал, че може да те потърси в хотела. Така че да си държиш очите отворени на четири.

— Благодаря ти. Може да се наложи да се срещнем на закуска и да си побъбрим.

— Ще дойда в девет — обеща ми той. Казах му, че това е много цивилизовано от негова страна и затворих.

— Още неприятности ли? — запита разтревожено Доу.

— Не мисля.

— Моля те, върни се.

— Разбира се — направих се на мъжага аз, приведох се и я целунах. Направих крачка към вратата и усетих ръката й върху ръкава си.

— Джейк?

— Да?

— Какво направиха с нас?

— Хиените ни докопаха — отвърнах аз. — Проклетите копелета никога не се отказват.

Лампата в спалнята на втория етаж продължаваше да свети когато стигнах до колата. И тогава си спомних, че това беше старата стая на Теди. Зачудих се дали светлината там никога не угасваше, също като вечният огън на гробището в Арлингтън.

На връщане карах така, сякаш ме гонеше дяволът.

Един стар олдсмобил се лепна за мен два квартала преди хотела ми на прилична дистанция. Шофьорът наистина си го биваше. Направих две осморки, опитвайки се да се откача от него, но той не се паникьоса и си остана благоразумно на същата дистанция.