Уилям Дийл - Хулигани

В паметта ми трескаво взеха да нахлуват образи.

В една ъглова стая на втория етаж светеше приглушено лампа; друга пръскаше лъчите си от главната стая. Това бяха единствените светлини в цялата къща.

Спрях до един тъмносин мерцедес паркиран небрежно върху тревата близо до края на алеята, излязох и останах няколко минути до колата, докато очите ми привикнат с мрака. Луната беше заляла всичко наоколо със сенки. Откъм океана полъхна ветрец и раздвижи клоните на дърветата. Някъде зад къщата нощна птица запя скръбна любовна песен и зачака отговор, който никога не дойде. Сега вече ми беше ясно защо Шефа беше нарекъл мястото Уиндсонг (Песента на вятъра); това беше най-точното име.

Пред погледа ми изплуваха Шефа и Каменния Титан как си пиеха уискито в края на всеки ден на тази веранда. Отворих багажника и пъхнах пистолета си под резервната гума и после затворих капака с възможно най-голямо внимание. Тази тишина не биваше да се осквернява.

Къщичката за лодките представляваше един тъмен квадрат, стъпил в океана откъм източната страна на къщата. Закрачих натам. Нощната птица отново огласи простора със скръбната си песен и в един момент отлетя; листата нежно прошумоляха подире й. И после остана само вятърът.

Знаех какво ще й кажа; бях го репетирал наум през цялото време откакто я бях видял.

Стегни се, Джейк, не се оставяй на призраците от миналото да те сграбчат. Кажи си мъката и се измъквай.

Бях готов.

Тя стоеше в къщичката за лодките, обляна от халото на луната, полюшваща се в седалката увиснала на двайсет и пет футовото въже, закачено на покрива над главата й. Не ме видя. Беше се разтворила със затворени очи в лунната светлина, потънала в собствените си спомени.

Малък лентов Сони тихичко напяваше до краката й на кея. И онова лято отново се върна с трясък, помел всичките ми сценарии. Разпознах китарата на Фил Спектър от старата версия на Дрифтърс „На Бродуей“. Преди двайсет години можех да изсвиря всяка нота и тон заедно с него. Без да мисля, мелодията заизвира от устните ми, и аз останах удивен от себе си.

Тя стреснато се извъртя; очите й на фея разтревожено се опитаха да привикнат с мрака. Океанът се плискаше в опорните колони под краката ни, а люлката леко се удряше в гумените перила на кея.

Беше останал само вятърът.

— Джейк? — произнесе тя с глас децибел над нощните звуци.

— Да.

Тя се дръпна от люлката.

— Пак си безшумен както тогава — каза тя и се засмя.

— Костите ми нещо започнаха да скърцат.

— Не, нищо не скърца.

Последва неловка пауза, която човек иска да запълни с нещо, каквато и да е то. Този път тя го направи вместо мен.

— Толкова се радвам, че дойде. Така ми се искаше да дойдеш, че чак ме заболя.

— Не си се променила изобщо — изрекох аз с надебелял глас. — Времето не те е докоснало.

— Винаги си бил майстор какво да кажеш в най-подходящия момент. — Последва още една пауза. — Дори и не те чух. Бях се изгубила.

— Не мога да си представя по-хубаво място да се загубиш.

Тя пристъпи към мен, ефирно видение, движещо се с музиката.

— Спомняш ли си онова нощно парти? Дюи Симпсън се напи така здраво, че се опита да доплува до шамандурата на канала както си беше със смокинга…

Спомнях си го.

— … и ти непрекъснато му пускаше фитили…

Луната очерта силуета й, стройните й крака изпъкнаха под бялата памучна рокля.

— … и ние не непрекъснато въртяхме тази песен, докато Теди плуваше да го догони и върне…

Лунните лъчи откроиха ефирния триъгълник на бикините й, аромата излъчван от гърдите й.

— И моят осемнадесети рожден ден, когато се метнахме на пясъчното бъги, и оставихме Теди с онова момиче на плажа…

Русите й коси се развяваха във вятъра.

— Бяхме само на брега, помниш ли? На самия край… Вълните тогава тогава бяха толкова високи.

Тя прокара връхчетата на пръстите си по шията си.

— Такава жега беше онази нощ. Спомняш ли си колко горещо беше?

Аз също започвах да усещам топлината надигаща се около врата ми. Биваше си я, беше безупречна.

— Нощта беше също като тази… и луната беше пълна…

Беше толкова близо до мен, че усещах дъха й.

— … това беше първият път, когато те видях гол…

А сега тя вече беше достатъчно близо, за да усети топлината ми.

— Лежахме там сред дюните и ти остави бъгито да се търколи по хълма…

— О, да, спомням си…

— Ти беше страхотен…

— Ти пак си толкова страхотна — чух се да произнасям. Гласът ми беше разтреперан като блян на стара мома.