Уилям Дийл - Хулигани

Стик кимаше на всяка моя дума.

— Това беше последното изпитание, проклетият му Виетнам — съгласи се той. — Голямото състезание. Проклятие, от деня, в който сме се родили, непрекъснато ни пробутват тая басня за войната и мъжеството. През целия живот ни я набиват в главите. Най-шибаната басня за войната. Да бъдем герои, чудесно, само дето във Виетнам няма такива. Беше само едно гигантско осиране с безброй загуби на личен състав.

— Това ли ти се искаше, Стик? Да бъдеш герой и да те посрещнат с парад?

Той се изсмя.

— Щеше да е чудно някой да направи такава оферта.

— Никога не разбрах за какво беше цялата тая мръсотия — казах. — Това му е най-лошото.

— Цялата тая мръсотия им беше необходима, за да ни внушат чувството за вина.

Знаех какво искаше да каже. Отпървом си страшно развълнуван, че си все още жив, докато всички оставали около теб са мъртви. Не искаш да си го признаеш, но е така. Чувството за вина се настанява по-късно. Така беше и с Теди.

— Така или иначе, но ти се отърваваш от чувството си за принадлежност към съсловието още в мига, в който някой от тях стреля по теб. Това е част от играта.

— Не исках да сменям темата на разговора — отвърна Стик. — Цялата работа е там, че съставът на СРБЧ беше изцяло само от негодници, а Нанс е един от тях.

— Защо се интересуваш толкова от Нанс?

— След малко ще ти покажа.

Той пресече Оушън Булевард точно преди да стигнем моста за Оушънбай Айланд и плажовете. Доковете бяха чисти, добре поддържани, бетонни кейове, простиращи се на няколкостотин фута покрай реката. Беше още рано за ловците на стриди. Имаше само една лодка, която разтоварваше. Беше погребално черна, с мрежи нагънати около товарните стрели подобно крилата на прилеп. Работниците загребваха стридите и ги хвърляха върху конвейера, който ги отнасяше в едно облицовано с метални листове здание, малко по-голямо от обикновен промишлен хладилник.

Стик вмъкна колата в един голям паркинг натъпкан с разбити рибарски коли и спря близо да очукания форд, който ми изглеждаше смътно познат. Сапата подаде глава през прозореца и се ухили.

— Хей, амиго, как върви работата на хиподрума?

— Изкарах един курс на обучение — отвърнах.

— Сега ще изкараш още един.

— И как така?

Той се протегна между колите и ми подаде бинокъл.

— Огледай конвейера.

Огледах конвейера който влизаше в сградата. Изглеждаше безлюден.

— Няма никой — казах аз.

— Погледай една минутка — каза Сапата.

Стик поднесе запалка към цигарата си и се намести удобно зад кормилото.

От цеха за преработка на стридите излезе мъж с бележник. Беше нисък с бяла брада и доста благо изражение и стомах привикнал бирата да се лее като река. Главата му беше покрита с яркозелена рибарска шапка; започна да брои дървените каси подредени до задната стена на сградата. Изтече цяла минута преди да проумея, че гледам Чевос Рибата. И една нова брада и тъмни очила бяха достатъчни, за да ме заблудят! Добре познавах това лице.

— Кучи син. Ето го, това е липсващото звено. Знаех си го! Знаех си, че това старо копеле трябва да е някъде наблизо. А това означава, че и Нанс няма да е много надалеч. Как попаднахте на тях?

— О, фасулска работа — каза Сапата. — Нали ми беше споменал, че Чевос карал баржи по Охайо. Съвсем логично разсъдих, че ще повтори и тук номера си, особено след като лодките за стриди прекарват много дрога. И вземам телефонния указател значи, и обръщам на страницата с компаниите, дето ловят стриди. Извадих късмет. Това беше третото място, което проверих.

— Как се казва фирмата? запитах аз.

— Компания за лов на стриди Халиско — отвърна Стик.

— Хайде да разберем кой е собственикът.

— Вече проверих.

Още един мъж се показа и отиде при Чевос. Беше висок, гъвкав, и стъпваше на пръсти. Погледът му непрестанно шареше наоколо, сякаш търсеше да издебне някоя нищо неподозираща плячка. Усетих смъртоносния мирис, който излъчваше дори и през тези триста ярда.

— Това е той — произнесох аз, без вече да сдържам концентрираната си ненавист към Нанс Турчина. — Това е Нанс.

— Да, така и предполагах — каза Сапата, ухилен до уши.

— Добре се справи, Китаец — изрекох аз.

— Благодаря ти. Беше фасулска работа.

— Много си му надървен на Нанс, нали? — обади се Стик.

— Задължен му съм на кучия син.

— Е, може да го уредим. Ще останеш доволен — изрече почти възторжено Сапата.

— Би било чудесно — отвърнах аз. — Поне вече знаем, че цялата им пасмина е събрана тук.