Уилям Дийл - Хулигани

Гледах ги как правеха опис на касите със стриди.

— Значи тия били най-опасните, а? — запита Сапата.

Не отделях поглед от Нанс; змийските му очи шареха непрекъснато наоколо. Беше убил поне една дузина хора, за които се сещах в момента.

— Най-върлите — потвърдих аз. — Ако има някой от бандата на Талиани способен да очисти цялата фамилия, това може да бъде само Чевос, посредством Нанс.

— Искам двайсет и четири часово наблюдение на тия двамата, става ли? — обърнах се аз към Сапата.

— Лично ще се погрижа — обеща той, очевидно горд с постижението си.

— Това може ни помогне да установим къде са били тия двамата снощи. Особено Нанс. Но не им позволявай да те забележат.

— Малко ще се поозоря, но ще видя какво мога да направя. Трябва ти Нанс, имаш го.

Върнах бинокъла на Сапата.

— Трябва да знаеш какво съм му подготвил на Нанс. Ще му издействам доживотна присъда в най-строгия затвор, който съществува на територията на Съединените Щати. Искам да се скапе без да види жива душа до края на живота си.

Стик ме загледан изненадан и после лицето му цъфна в усмивка.

— Значи се разбрахме — каза той.

В осем и половина потеглих за Острова на въздишките и здрачът ме погълна докато оставя зад гърба си Фронт Стрийт и Дюнтаун. Ловците на крабове се притискаха към перилата на моста, който свързваше главния остров с остров Сий Оут. Под него една възрастна жена, обсипана с лунички и разръфана бяла рибарска шапка, чиято периферия бе прегъната така, че скриваше ушите й, ловуваше с една малка лодка, полюшваща се вяло по вълните. Хиените още не се бяха добрали до това място.

Сий Оут представляваше буферът, един невзрачен и пустинен остров, който служеше като водоразделна линия между развратния град и изпълнения с копнежи Остров на въздишките. Коли почти не мяркаха, пътят беше населен предимно с обветрени местни жители на велосипеди. Тук островитяните явно преобладаваха, като упорито отказваха да се подчинят на хода на времето или прогреса. Подминах нещо, което изглежда беше площадът на един запустял град, с плевели превзели развалините на една сграда в центъра му, след който на половин миля изникна едно малко селище с възстановени бетонни здания, гъмжащи от смеещи се деца и лаещи кучета. Улиците се стесняваха все повече и повече, стридени черупки пукаха под гумите на колата, а престарелите дъбове превръщаха пътищата в живи арки, с провиснали бради от испански мъх които нежно шумоляха по покрива на автомобила ми.

Надбягвах се със слънцето с надеждата да се добера до Уиндсонг преди да падне мракът, но както приближавах стария дървен мост свързващ Острова на въздишките със Сий Оут, съвсем неочаквано крайпътните дървета изчезнаха в миг и пред мен се разстла необозрима пустиня, гладка като африканска равнина. Сякаш изведнъж се бях озовал на края на света.

Спрях, излязох от колата и се облегнах на бронята. Гигантското огненочервено кълбо на слънцето беше зависнало на няколко инча над хилавата трева, всякакви птици и жужащи създания сновяха из въздуха за един последен полет преди залез. Гледах как слънцето потъваше зад хоризонта, как се сливаше със спечената земя и обагряше със заревото си всичко, до което се докоснеха лъчите му. Небето се превръщаше в брилянтов пурпур и багрите плъзваха по пустинята като степен пожар. В продължение на няколко минути целият свят беше облян в кръв и след това слънцето се скри безшумно зад морските дъбове и тревата на пустинята.

Мракът плъзна само след миг.

На влизане в колата за миг изпитах чувство на вина. Бях обещал на Дъч да няма никакви скандали. Размишлявах няколко минути над това докато карах под арката на дъбовете и после през моста към Острова на въздишките. Тук нищо не се беше променило. Сякаш управлявах машина на времето и се връщах в миналото. Навсякъде покрай утъпканите улички бяха пръснати пътепоказатели издялани от дърво с имената на къщите скрити зад живите огради от дъбове и палми. На времето това беше бастионът на Дюнтаун, крепостта на брокерите на властта, които владееха всички лостове на хазарта, решаваха спорните случаи и управляваха града с неоспорим авторитет. Всеки дом беше шедьовър на изкуството, изваян от ръката на истински майстор.

Уиндсонг беше крепостта.

Стоеше на края на гората, на миля от главния път, от който се отделяше тясно занемарено шосе, заобиколено от измъчени палми и дръвчета-джуджета, което напомняше повече на черен път, отколкото на първокласно шосе; представителна двуетажна къща с призрачен ореол под лунната светлина, обградена от преливащи се веранди, с шапка от алени шинди и тъмни четириъгълни щори похлупили прозорците. Пред къщата на стотици ярда се простираше една подстригана ливада чак до брега на океана. А отвъд нея, зад най-южния край на остров Скидъуей, на повече от миля, плискаше вълните си Атлантическият океан. Белведерът, където някога на залез слънце бяха свирили оркестри, стоеше близо до водата като самотна пешка на шахматна дъска.