Уилям Дийл - Хулигани

Покрих я пак с якето си.

— Дай ми малко да си поема въздух — казах с принудена усмивка.

— Преди никога не си ме молил за почивка — отвърна тя, полагайки ръка върху гърдите ми.

— Тогава тренирах всеки ден.

— Моля те, върни се — изрече тя докато се обличах.

— Никога не знам какво ще стане дори и след половин час. Може вече да летя към Аляска.

— Не.

Изсмях се.

— Не ли? Какво искаш да кажеш с това не?

— Толкова години те чаках да се върнеш. Не можеш просто така да станеш и си заминеш, точно както тогава.

Тя притвори очи и положи глава върху ребрата на лодката.

— Когато те видях онзи ден в ресторанта вътре в мен нещо пламна. А тази сутрин на хиподрума… Всичко се връща… като на приливни вълни. — Тя отвори очи и ме изгледа. — Това се случи, а то не беше от онези неща, за които човек задава въпроси. Разбираш ли какво имам предвид?

Мигновено пред очите ми изплава спомен; еротичен. Месеци наред след като Шефа ми беше изпратил онова негово прощално писмо фантазиите ми не ме оставяха дори и за секунда свободен. Неуправляеми, те бяха като стъклени стени, отделящи ме от действителността. Фантазиите ми представляваха невъзможни мечти, като например че тя ще застане на прага ми посред нощ, за да ми каже, че не може да преживее и миг без мен; че ще я открия сгушена в ъгъла на някой ресторант. Търсех я навсякъде, където ми стъпеше кракът, в супермаркетите, зад прозорците на колите, с които се разминавах по магистралите. Бях си купил даже и евтин бинокъл, за да мога да гледам ложата на Шефа на стадион Санфорд през футболните уикенди. Мислех си, че ако успея да я зърна дори и за миг, това ще ми помогне. Накрая проумях опасността от фантазиите. Те се намъкват в кошмарите и после изчезват, но раните по душата остават завинаги. Тази нощ не можеше да отмени този факт, макар че фантазията се беше превърнала в действителност.

Усетих как бронята ми подобно на стоманена кожа се изхлузва от тялото ми.

— Не си отивай пак — изрече тя. — Поне известно време остани. Нека да опитаме.

Усетих как в мен се размърдаха първите пристъпи на гняв, не много силен, но достатъчен, за да разреди малко напрежението ми.

— Не се случи точно така, както го обясняваш — казах грубо аз.

— Шефа беше виновен. Той никога не разбра какво точно изпитвахме един към друг.

— Напротив, той разбираше отлично какво става между нас.

Тя отведе поглед, подхвърляйки безцелно ъгълчето на памучната си рокля.

— Хей, Джейк, ти познаваш Шефа. Той винаги успяваше да убеди човек в правотата на думите си. Никой никога не можеше да спори с него.

— А може би някой е трябвало да го направи.

Тя се втренчи няколко секунди в очите ми.

— Защо не го направи?

Не знаех как да отговоря на този въпрос.

— Може би от гордост — беше единственото което можах да измисля.

— Всички страдаме от нея, нали — кимна тя.

— Знаеш ли, доста е трудно да свикнеш с действителността, че си неудачник на двайсет и една години само защото си се родил със слаби глезени. Това ме накара да преоценя някои от моите ценности.

— Джейк — изрече изведнъж тя, променяйки в миг настроението си. — Искам да ми разкажеш за Теди.

— Написах ти всичко, което беше известно.

— Искам да го чуя от теб.

— Защо, за Бога?

— Защото само тогава мога да разбера дали е вярно и ще го забравя, веднъж и завинаги.

— Вярно е, повярвай ми. Не мога да го повторя, Доу. Не принадлежи към най-приятните ми спомени.

Беше толкова отдалечено в миналото, че почти бях забравил лъжата си. Пред очите ми беше само героичното, една истинска древногръцка трагедия.

— Време е да оставиш Теди в покой — изрекох меко аз. — Забрави войната. Това не беше действителност, а лудница. Спомняй си го такъв, какъвто беше, когато го бутна в залива. Точно това би искал и той.

И тогава тя заплака, много тихо, сякаш да не ме раздразни.

— Той би бил щастлив, че ние сме заедно тук. Той беше за нас с цялата си душа, Джейк.

— Знам.

Тя продължи, без да обръща внимание на сълзите.

— Като си мисля за онова време, спомням си всички нас накуп. Такива блестящи перспективи имахме, и нищо не стана. Всичко отиде по дяволите и така си остана. Непрекъснато само ми отнемат неща от мен. Първо теб, после Теди, после… о, всичко ми отнеха.

— И после какво? Ти започна да казваш нещо, довърши го.

— Има много после. Имам си един кон, чудесен жребец, кавказка порода. Беше истински огън. Шефа ми го подари на тридесетия ми рожден ден. Каза, че Файърфуут 10 10 Огнен крак — англ. — Б. пр. — това беше смешно има, но той имаше едно бяло петно на единия си крак, така че го нарекох Файърфуут — та той каза, че двамата с Файърфуут ще останем млади заедно. Исках да го яздя, о, как исках да го яздя. Но тогава Хари се захвана с тоя хиподрум. Като че ли Дюнтаун му беше недостатъчен. Нямало да бъде в реда на нещата, каза той, съпругата на комисионера по конните надбягвания да язди. Така че сега Файърфуут го използват за оплождане. И когато отивам при него, той тича по ливадата към мен с високо вдигната глава, толкова е горд… толкова искаше да препуска, за това са родени всички чистокръвни коне, Джейк, това им е съдбата, да доказват себе си. Той наистина заслужаваше този шанс. Дори и едно животно си има своите права.