Уилям Дийл - Хулигани

Паркирах отпред и оставих на портиера да поеме колата ми. Олдсмобилът паркира на половин квартал и остана така с изгасени светлини. Проверих дали няма нещо за мен на рецепцията. После прекосих фоайето и се шмугнах зад едни храсталак от папрати и фикуси близо до асансьорите.

Мъж на среден ръст излезе от олдсмобила и прекоси Палм Драйв; държеше се нехайно като човек, който не бърза за никъде. В светлината на фоайето успях да го огледам по-добре. Не беше нито висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб, стар или млад. Беше облечен в сив костюм, който не се хвърляше в очи, без шапка, а издяланите му сякаш с длето черти можеха да се нарекат красиви, ако ги нямаше дълбоките следи от акне по лицето му. Веднъж озовал се вече вътре, той рязко ускори крачка; дълбоко хлътналите му очи се стрелкаха във всички посоки, прочесвайки фоайето. Насочи се право към асансьорите и забоде показалец в бутона за повикване.

Пристъпих зад него, сграбчих сакото и яката му и забих лицето му в стената, извих лявата му ръка зад гърба, пъхнах ръка под мишницата му и измъкнах един Смит и Уесън 38 калибър.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Приведох се над ухото му и вкарах стържещ метал в гласа си.

— Взе ми думите от устата — изсъсках му аз в отговор. — Следиш ме вече от десет минути. Не мисля, че си привлечен от прекрасните ми очи.

— Пусни ме — продължи да скимти той.

Заврях дулото на пистолета му между лопатките му.

— Да имаш случайно някакво име?

Той премълча и аз натиснах още по-силно. Той извърна лице настрани, изгледа ме злобно с напръсканите си в жълто змийски очи и изръмжа:

— Хари Несбит.

— И защо си толкова очарован от мен, Хари?

— Дойдох да разговаряме. Пусни ме.

— С оръжие в ръка ли провеждаш разговорите си?

— Нали ми взе пистолета, нервяк такъв.

— Да, и особено в последните дни вече загубих и съня си след толкова много трупове в града. Хайде, говори.

— Виж, аз върша работата си като Уестърн Юнион. Ако искаш слушай, ако не — недей.

— Цял съм слух, Хари.

— Джони О’Брайън иска среща.

— Виж ти. И какво общо имаш ти с тая работа?

— Аз работя за него.

— Така ли? И какво правиш, подаваш му пистолета в нужния момент?

— Много смешно — изсумтя той; куражът му бе започнал да се възвръща. Пуснах го, пъхнах пистолета му в колана си, и се дръпнах настрани от растенията в гигантски саксии.

— Имаш ли нещо против да не се показваме твърде много пред хорските очи — изрече той, а очите му отново зашариха по фоайето. — О’Брайън няма желание да ни види и чуе целият шибан град.

— Аха — казах аз.

Той се дръпна навътре сред миниатюрната гора.

— Това място гъмжи от хора — произнесе той, макар целият народ във фоайето да се състоеше от пиколото на входа и един дежурен на рецепцията, потънал в подреждането на хотелските сметки.

— Казвай си репликата и дим да те няма — произнесох аз.

— О’Брайън казва, че ще се срещне с теб където поискаш, по всяко време. Само двамата. Никой няма да знае освен вас.

— Ами ти? Пристъп на амнезия ли ще получиш?

— Хитро. — Той се изкикоти. — Само дето вече си я имам.

— И как ще се свържа с О’Брайън?

— Никак. Аз съм връзката между вас, ясно ли е? Казваш ми и аз го предавам на шефа.

— Защо трябва да ти имам доверие? Защото имаш вкус при избора си на вратовръзките ли?

— Виж — започна Несбит. — Той иска да сключи сделка с теб, разбираш ли? Той няма нищо общо с тия погребални церемонии, дето започнаха из града.

— Че откъде да знам, че не ме лъже?

— Виж, О’Брайън е проумял, че ти доста добре си ги загрял в Синси. Става му ясно, че си пречукал Скийт Талиани, на чичо Франко и останалите си им бил хубав шут отзад. Разбрал е, че си сериозен мъж, който си държи на дадената дума. Иска да прави бизнес с теб. Какво има, да не би да си против свободната инициатива?

— Трябва ли да се чувствам поласкан от пледоарията ти?

— Какво искаш от мен, да разговаряме или да се правим на палячовци? Не разбираш ли, че О’Брайън не иска никакви неприятности. Не съм ли ясен?

— Значи му се е дръпнало лайното от страх, а?

— О’Брайън не се страхува — отвърна той прозаично.

— Да, и прасетата не обичат да се търкалят в калта.

— Виж, шефът ми не отива на парти с празни ръце, разбираш ли какво искам да ти кажа? След като се пишеш толкова голям умник, не ме слушай, зарежи си късмета.

Няколко секунди трескаво си блъсках главата — не за срещата с О’Брайън, защото разигравах театър — а за това къде и кога да се срещнем. Можеше и да е засада, макара че нямаше никакви причина да ми правят засада. Дали представляваше фамилията? Или действаше сам? Какво толкова можеше да има в ръкава си, че да ме заинтригува? Не бях много сигурен дали О’Брайън наистина е уплашен, и се опитах да изкопча още информация.