Уилям Дийл - Хулигани

— И сега се чувствам по същия начин, Джейк. Сякаш вътре в мен гори огън…

Тя се притисна в мен, гърдите й нежно изследваха гръдния ми кош като пеперуда изучаваща цъфнал цвят.

Но това не беше 1963 година и ние не бяхме на брега; бяхме тук и сега и тя отстъпи назад с разкопчана вече рокля, и гърди напиращи иззад белия корсаж, повдигна толкова грациозно рамене, че тялото й едва се раздвижи, и роклята се плъзна настрани като отвяна от вятъра, а тя пристъпи напред и ръцете й се плъзнаха бързо по бедрата й; след миг застана пред мен гола.

Ако времето въобще я беше докоснало, то е било само за да я направи още по-красива.

Влезе в прегръдката ми и ръцете ми я притиснаха отзад. Тя се залюля напред-назад, принуждавайки ме да я уловя. Дланта ми се плъзна по бедрото й нагоре и надолу, и тя се притисна още по-плътно в мен. Беше топла и влажна и стисна с всичка сила бедрата си, залавяйки като в капан ръката ми, и още по-силно се залюля. Пръстите й се плъзнаха по колана ми, разкопчаха го, и после ръката й се озова вътре и тя започна да ме гали; след миг и двамата се залюляхме в синхрон.

— О, Господи, Джейк — промълви тя. — Къде беше през всичкото това време?

Бавно я положих върху възглавниците в лодката и тя се разтвори под мен, с ръце протегнати над главата й докато я галех; ръката ми едва докосваше меката й сърцевина когато тя изведнъж рязко се надигна срещу дланта ми. Цялата се разтърси под ласката ми, пое ръката ми и я натисна още по-силно, като я задвижи заедно с моята, показвайки ми къде да я погаля, какво да изследвам, дирижирайки собственото си удоволствие. Ръцете й трескаво затърсиха нещо, за което да се вкопчат, откриха ръба на седалката и се впиха в него. Всеки мускул в тялото й беше струна отзоваваща се на докосванията ми. Триеше се напред-назад докато пръстите ми проникваха и в най-съкровените кътчета на тялото й.

Започна да скимти, след малко скимтенето премина в гърлено ръмжене, извиращо от дълбините на гърлото и, и тя изведнъж замря, обви ме с ръце, зарови глава в рамото ми и плътта ми заглуши писъците й. Протегна се надолу с разтреперана ръка, напипа ме и ме въведе в себе си. И след това остана само усещането за тялото й, меките й мускули ме обгръщат отвред, принуждават ме да достигна кулминацията заедно с нея, и дъхът й се кръстоса с моя.

Светът около нас изчезна.

Нямаше нито Сиско, нито Талиани, нито хулиганите, нито рани или писъци на обезумяла скръб. Бяхме като потопени в единствените крясъци; нашите писъци на наслада и облекчение, поглъщани жадно от морския вятър.

Магнитофонът отдавна се бе извъртял и се изключил; бях придърпал якето си върху нас, макар и да изпитвах особена нужда. Топлото й тяло лежеше до моето като одеяло. Не говорехме много, само си лежахме така в мрака плътно притиснати един в друг. Мина половин час и изведнъж повикващото ми устройство развали магията, подобно на телефон останал откачен прекалено дълго време.

Размърдах се и внимателно я раздвижих, за да се протегна до кея, и да преровя джобовете ни дрехите си докато накрая го напипах и го изключих. Часовникът ми показваше единайсет и петнайсет.

Тя се изви и се притисна отново в мен, като въздъхна.

— Какво беше това?

Чудех се кой ли може да ме търси по това време на нощта.

— Повиквателят — прошепнах в отговор аз. — Трябва да се обадя до офиса.

Тя се надигна някъде около инч, разрошена главица, и ме изгледа с полуотворено око през надвисналите кичури коса.

— Кое време е?

— Единайсет и половина.

— И по това време трябва да им се обаждаш?

— Работното ми време е същински ад.

— Смешно. А и освен това е още много рано да си тръгваме.

— Имаш съпруг, нали не си забравила?

— Имам съпруг в Атланта за през нощта — отвърна тя. Погледна ме и се усмихна. По лицето й не личеше и следа от разкаяние. Беше по-невинна и от петгодишно дете.

— Може да се обади.

Тя отново се сгуши в мен.

— Няма. Далече от очите, далече от сърцето. А и освен това той ми има вяра.

Това изобщо не ми хареса. Вината ме сграбчи за стомаха като жестока язва, но това нямаше нищо общо с Хари Рейнс. Непрекъснато се залъгвах, че това е било неизбежно. Размърдах се повторно и се пресегнах за дрехите си. Тя се изправи и приседна, облегна се преградата както си беше без дрехи, а дивните й форми се очертаха от отиващата си луна.

— Още — прошепна тя. — Искам още. — Но гласът й повече настояваше, отколкото молеше.

Нов пламък лумна в слабините ми, но старите дяволчета отново пълзяха упорито назад; вина, безсилие, ревност, недоверие.