Уилям Дийл - Хулигани

— Гордост — произнесе тя. — Ние всички си имаме своите грехове. Това е един от най-лошите ми. Исках да ти пиша, и тогава Теди ми каза да те оставя на мира. Каза, че си преживял достатъчно. Моля те да ми простиш, загдето съм била толкова глупава.

Дивях се дали наистина си вярваше, че човек може с толкова лека ръка да зачеркне двайсет години от живота си. Казваш „Прости ми“ и толкова. Дали беше толкова уверена в уязвимостта ми? Бронята започна да се изхлузва по тялото ми, но тя пристъпи още по-близо, само на шест инча, и нежно поклати глава с пресекнат дъх.

— В живота ми никога няма да има друг като теб. Никога. Разбрах го още в мига, в който те загубих, също както проумях, че снощи няма да дойдеш.

— Откъде разбра това? — запитах я с дрезгав и несигурен глас.

— Защото не го заслужавам — изрече тя и устните й затрепераха. — Защото толкова много ми се искаше да дойдеш и…

— Хей, по-полека — произнесох аз, поставяйки пръст на пълните й устни.

Какво ставаше тук? Къде бяха изчезнали всички онези решения, които бях взел предната нощ? Нима бяха достатъчни само някакви си две или три минути старият Килмър да се просне на гръб и да размаха крачета?

Да, бяха предостатъчни.

И тогава тя притвори очи, а устните й се разтвориха широко, тя се притисна в мен и всичко си беше пак както в ония дни. Изгубих се в устата й, усетих пробивния й език да опипва почвата, и отвърнах със същото. И тогава я сграбчих в прегръдките си, като се с мъка се сдържах да не я строша. Усещах коляното й да се търка о моето, дочух шума от изронения на пода камшик за езда, усетих ръцете й да се плъзгат по гърба ми и да ме притискат още по-плътно в нея.

И всичко онова, което бях подготвял да й кажа през всичките тия двайсет години излетя в миг от главата ми. Обвиненията, въпросите, които щяха да прочистят тъмните ъгълчета на съзнанието ми. И всичкият ми гняв в миг се стопи. Плъзнах на свой ред ръце по гърба й я притиснах към себе си.

— О, Джейк — изрече дрезгаво тя, — ако знаеш само как ми се иска да можеше да се върне онова лято. Така ми се иска да можехме да се върнем двайсет години назад.

Не го ли искаме всички; сигурно би било прекрасно. Но не го изрекох на глас.

— Забрави всичко — избъбрах аз, без да отделям устните си от нейните. — Няма нищо за прощаване.

— О, Джейк, искам всичко да бъда както тогава — изрече тя с устни долепени до моите. — Ела довечера. Моля те, ела. Не ме оставяй пак сама.

И без да мисля за нищо повече, аз прошепнах:

— Да.

И знаех какво правя. Знаех, че ще отида, а Дъч, всичките му там проклети Талиани, мерки за безопасност, уязвимост и още какво ли не можеха да вървят по дяволите. Щях да отида, защото исках да отида, и защото това беше моето възнаграждение за всичките тия двайсет години. Повторих го. И още веднъж. И пак И пак.

— Да… да… да…

Първият човек, когото видях на излизане от конюшните, беше Стик. Беше се облегнал небрежно на страховития си черен понтиак и гледаше право в мен. Тя беше само на две крачки зад мен, застанала вътре в бокса, но въпреки това се виждаше ясно. Изражението на лицето му не помръдна; той просто отмести поглед, извади цигара и я запали.

— После — изрекох спокойно, аз без да се обръщам и закрачих право към колата. Стик беше сменил оваляния си костюм с чифт оръфани джинси, мръсни маратонки и черна фланелка с къси ръкави; кафявата федора пак си стърчеше върху главата му.

— Прости ми, ако съм закъснял — произнесох аз, гледайки право през предното стъкло.

— Има и по-важни неща — отвърна той, докато направи завой и насочи към входа на хиподрума.

Няколко минути минаха в тишина докато накрая не издържах:

— Не беше каквото си мислиш, че си видял.

— Не видях нищо.

— Виж, с нея се познаваме от много отдавна. Не е кой знае какво.

— Не било кой знае какво. Направо ме убиваш.

— Не е кой знае какво!

— Джейк, това мен изобщо не ме засяга — каза той. — Не знам, не чух, не видях, това съм аз.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Това е поговорка. Хей, не е необходимо да бъдеш толкова чувствителен, човече. — Той направи малка пауза и после продължи. — Свалям ти шапка за начина, по който събираш информация. — И се заля от смях. Започнах да се стягам, но той се извърна към мен и ми намигна. Напомняше ми за Теди. Вече бях готов да чуя и „Младок“ на края на изречението. Избухнах в смях.

— По дяволите — изрекох.

— Толкова ли е важно това за теб?

— Не знам — произнесох с отвращение. — Това е просто една от топките, с които жонглирам.