Уилям Дийл - Хулигани

— Много добре. Обучението ми има ефект.

— Я ми кажи за онзи момък, заради който ме сръга. Какво представлява?

— Това е Скуут Импастейтоу. От Луизиана. Започнал да се състезава на дистанция четвърт миля когато бил на тринадесет години. Прехвърлил се на чистопородните коне когато станал на шестнайсет, ако повярваш на акта му за раждане. Кален жокей е, има страхотни крака, вълшебни ръце, и е най-малко на двайсет години.

— Много впечатляващо — проговорих аз. — Само не разбрах защо ме сръга.

— Той яздеше Дисъуей в неделя — отвърна Калахън и се запъти към дребното момче.

Скуут Импастейтоу беше жокей в детско тяло, с глас, който сякаш още не беше решил дали да мутира или не. В момента можеше да държи ниските партии в някой детски църковен хор. Но ръцете му бяха като от стомана.

— Здравейте, мистър Калахън — каза то когато седнахме до него.

— Как вървят, Скуут? — запита Калахън.

— Горе-долу — отвърна младокът. — Нали знаете как е — някои дни дори и не си струва човек да се разкарва дотук.

— Още ли те е яд заради гонката в неделя? — запита го Калахън. Опитваше се да измъкне информация. Не знаех чак толкова много за конните надбягвания, но можех да усетя винаги когато хвърляха въдицата.

Момчето се изкикоти.

— Коя по-точно? — отвърна то с въпрос. — Четири пъти яздих и четири пъти останах с пръст в устата.

Изглежда познаваше добре правилата на играта.

— Може да е била някоя дреболия, нали знаеш, може да си ги управлявал малко по-различно от обикновено и те са се ядосали. Нали ги познаваш чистокръвните каква стока са.

Малчуганът гръмко се изхили.

— Е, би трябвало.

Той изля половината си чаша кафе в една празна водна чаша и наля сметана в кафената чашка докато накрая кафето му започна да изглежда като течен шоколад, така както само жителите на Ню Орлийнс обичат да го пият.

Добави още захар и продължи да говори докато го разбъркваше.

— Веднъж в Белмонт яздих Фанси Дан, който от два сезона имаше петдесет победи, просто не можеше да загуби. Залаганията за него бяха като за фаворит, три към две. Камбанката звънна, вратата се отваря, а той си стои на мястото! Шибам го с камшика, ритам го с всичка сила, псувам го като хамалин, накрая взех да го увещавам. Не ще и не ще, стои си като препариран и души тревата. И доколкото знам, още си стои на същото място.

— И какво стана с Дисъуей?

Въдицата беше заметната отново.

— Реши да си зареже работата — повдигна безцелно рамене той. — Изскочи от преградата номер три като някой боен кораб и води цялото хергеле по целия бакстреч; после наближихме клубната сграда и изведнъж го усещам как се отпуска под мен. Миднайт Стар ни задмина така, сякаш бяхме спрели да зареждаме на някоя бензиностанция, после ни задминаха и половината останали коне. Предполагам, че изведнъж му е домъчняло за вкъщи. През цялото време му ревах на ушите да не заспи.

— Как изглеждаше на сутрешното разгряване?

— Отлично. Не беше много нервен. Тича добре. Две десети над обичайната му скорост.

— Е, тоя път поне е излязъл от преградата — отбеляза Калахън.

— В неделя просто беше някакъв кошмар. Изглежда всеки кон, който яздя, изведнъж го сграбчва носталгията. Е, нали казвате, че такива били чистопородните.

В този момент пристигна закуската му. Пържола, три яйца и овесена каша, и той омете всичко. Чудех се как е останал толкова дребен. Калахън продължи да замята въдицата.

— Днес на него ли си?

— Не. Вече не съм. Хванах се с друг кон. Чигър Байт.

— И защо така?

— Сдърпахме се със Смоуки. След гонката се нахвърли върху мен и зарева, че съм бил отпуснал Дисъуей твърде рано. Накрая му казах: „Хей, не бях аз, а мистър Тибидо.“ и той ме изгледа така, сякаш си помисли, че го премятам или нещо такова. На кой ли пък ще му е притрябвал тоя боклук? Собственикът му казва да го пуснем на пет-осми миля, и аз го пуснах на петте-осми. — И той пак се изсмя. — Сигурно си е помислил, че прътът на седемте-осми миля е финишът. — Продължаваше да говори и яде едновременно. — Не е кой знае каква голяма изненада. По дяволите, бяхме го обсъждали и преди. Мистър Тибидо искаше да опита смяна, като го пусне на петте-осмини миля вместо на стреча, и да увеличи бързината му с две десети. Нямаше абсолютно нищо друго останало за стреча. Пък и ми е принцип да не споря със собствениците.

— Значи не си бил съгласен с Тибидо, така ли?

— Не чак дотолкова, че да вдигам шум. По дяволите, идва точно преди да стартираме, казва ми да го пусна на бакстреча и това и направих. Аз така разсъждавам, след като искаш да направиш промяна, защо да я правиш, когато си фаворит? По-скоро бих изчакал докато слезем от списъка — така няма да загубим нищо.