Уилям Дийл - Хулигани

Това наистина беше превъзходно извършено проследяване, но за жалост не бях в състояние да разчета драсканиците му.

— Свършил си чудесна работа — казах му аз. — Но имам още една голяма молба към теб. Можеш ли да ми запишеш подред местата, където се е отбивал, с датите и точните часове? Нищо друго не искам, само ми ги напиши на един отделен лист едно под друго.

— Не можеш да ми разчетеш почерка ли? — запита той с отново наранен вид.

Опитах се да смекча болката му.

— Това ми е един от проблемите, знаеш — успокоих го. — Мога да разсъждавам само праволинейно.

Неговото „О“ ми каза, че не е схванал напълно обяснението ми, но че няма намерение да рови повече.

— Дъч наредил ли ти е да следиш още Коен?

— Да. Утре — отвърна той. — Карам двойна смяна. Тая нощ съм при Логето, а Коен — сутринта. После вземам компенсация.

— Може би трябва да наблюдаваме колата вместо Коен — предположи Стик. — Някои от хората му вероятно имат ключове за багажника. Той паркира в някой паркинг, отива на някое място, и докато го няма, помагачът пъхва мангизите в багажника.

— Чудесна идея — възкликнах аз. — Освен това могат и да сменят колите с някой от другите юнаци. Тия момчета са доста нервозни. Държат всичко под око; това им е работата.

— И освен нея имат грижата да порязват всеки, който се приближи без покана до семейните бижута — добави Стик.

— Ясно — изрече Каубоя. — Ей сега ще напиша списъка. — И той се върна на бюрото си.

Дръпнах Стик настрана, където никой не можеше да ни чуе.

— След като го напише, ще направим матрица по данните му, за да видим къде съвпадат тия срещи. Правим същото и за всички останали от бандата. Тоя Коен е един много специален случай. Сигурен съм, че е достатъчно хитър, за да избегне всякакви видими повтарящи се схеми, но в крайна сметка все ще трябва да демонстрира някаква постоянно поведение, без значение дали му се иска или не.

— Според теб ресторантите влизат ли в схемата? — запита ме Стик.

— Трябва да си поразмърдам малко мозъка.

— Ами че размърдай го.

— Най-вероятно, освен кръчмата, Брониката притежава и ресторанта на пристанището. Твърде е възможно да е собственик и на някои други ресторанти в града. По всяка вероятност от парите от наркотрафика. Хотелът явно е само върхът на айсберга. Сигурен съм, че навсякъде ползват двойно счетоводство, за да оставят хората на Прокажените с пръст в устата.

— Можем да помолим Салваторе да погостува още веднъж на Мортимър, за да разбере на кого се издължава и кога. Това ще ни подскаже как действат и професионалистите.

Добре си беше научил уроците този Стик. Беше първокласен детектив, който знаеше и кътните зъби на мафията, и аз не пропуснах да му го кажа.

— Благодаря ти, учителю — изрече той с онази своя кретенска усмивка. — Нещо друго?

— Да. Няма да е зле да разберем кой притежава банките, който посещават най-често. Трябва да съставим схема на действията на Триадата в града.

— Чарли Едноухия е най-подходящият за тази работа. Знае всички трикове, а в главата си има компютър, дето няма равен на себе си. А в търчането мога да помогна и аз.

— Чудесно.

— Какво ще кажеш да вечеряме довечера заедно? — предложи Стик. — А после ще наобиколим някое по-весело местенце.

— Довечера съм зает. Какво ще кажеш за утре вечер?

Той се ухили.

— Трябва да проверя графика си.

Чарли Едноухия се показа в дъното на сградата с изражение, вещаещо неприятности.

— Трябва да поприказваш с Дъч, старче — обърна се той към мен.

— Някакви проблеми ли има?

— Мисля, че гордостта му е уязвена.

— О, това е чудесно — отвърнах аз.

— Аз ще обясня на Чарли как стоят нещата — обади се Стик след мен.

Дъч обитаваше стая с размерите на килер. Бюро, два стола, единия от които заемаше той, и прозорец. Бюрото спокойно можеха да го изпратят като помощ в някоя зона на природно бедствие. Беше толкова затрупано с хартия, че държеше телефона, който използваше в момента, на перваза на прозореца.

— Ще ти се обадя по-късно — изрева той в слушалката и я затръшна. Реших да затворя вратата.

— Не биваше да го правиш — изръмжа той. — Тук нямаме тайни един от друг. — Посочи ми другия стол. — Сядай.

Седнах. Той си прочисти гърлото и някъде близо минута размества безцелно книжата по масата, после свали очилата си и се отпусна на стола, втренчен в тавана.

— Не бих искал да звуча неблагодарен — започна той, — но аз си имам свой начин на действие, ясно ли е? Той може да не е присъщ на отдела за специални полицейски операции, и може да не харесва на Федитата, но така стоят нещата. Имам чувството, че като че ли в някакъв момент ти си започнал да ръководиш тази операция, разкарваш си както ти скимне момчетата ми по целия град, правиш жалки напъни да впечатлиш дребните риби сводници, а аз обичам нещата да бъдат ясни, и да се казват право в очите.