Уилям Дийл - Хулигани

— Значи в крайна сметка това те е тормозило, защото ти е дошло до гуша, така ли?

— Точно.

Той отново ме дари с налудничавата си усмивка.

— Малко ми е трудно да ти повярвам — изрече той докато подкарваше черната си катафалка.

Когато се завърнахме в Склада, заварихме Луис Каубоя да ни чака. Грамадният мъж седеше на едно бюро и усърдно попълваше доклада си върху формуляр, издаван от министерството. Малките редове или броят им не го вълнуваше особено. Печаташе върху тях, под тях, през тях, и покрай тях. Неговата крайна цел беше да изложи доклада си. Гъмжеше от зачеркнати думи, а на две или три места беше забравил да остави интервали, но в моите очи той заслужаваше отличен за усърдието си. Поне се стараеше и го правеше. Лицето му просветна като северното сияние когато ме видя.

— Хей, тъкмо ти пишех сводка — изрече той и съдра листа от пишещата машина, без да довърши изречението. — Нищо, сега ще ти го обясня.

Погледнах частично запълнения формуляр и му казах, че ще му бъда страшно благодарен. Хрумна ми, че с чиста съвест можех да се подпиша под творението му и да го изпратя на Сиско. Това щеше да е достатъчно, за да секнат завинаги жлъчните му словоизлияния относно докладите ми, или по-скоро относно липсата им.

— Салваторе ми каза, че си проявявал интерес към онзи дребен плъх, аа… — Той запъна за момент, забравил името.

— Да не е Коен? — обадих се услужливо аз.

— Да. Онова дребно четириоко педалче, дето главата му сякаш е закачена като въртележка? — изрече той, и заклати бясно глава наляво и надясно, за да поясни мисълта си.

— Точно той е — потвърдих аз. — Той е касиерът на фамилията, освен ако нещата не са се променили.

— Да — провлачи той, което явно беше неговият начин за изразяване на съгласие. — Носи чанта от ония, старомодните, дето докторите са ги носели на времето, черна. Стиска я така, сякаш носи в нея семейните бижута.

— Точно това носи — обади се Стик. — Семейните бижута.

— Три дни му дишах неотлъчно във врата — миналата седмица вторник, сряда и четвъртък — и му хванах спатиите. — Луис измъкна едно малко черно бележниче. — Сутрин дъх не може да си поеме. Много е деен. Всеки ден ходи в банката, точно в два, тъкмо преди да затворят.

— Всеки ден ли? — запитах аз.

— И трите дни ходи в банката до реката — кимна той.

— А сутрин, винаги ли посещава едни и същи места? — попита Стик.

Луис поклати глава.

— Щура се по целия град. Но по обяд винаги гледа да е някъде на Стрип. Поне така беше през тия три дни.

— Къде внася парите?

— В Сийкоуст Нашънъл, дето е реката, както ти казах. Макар че понякога прави депозити и във филиалите.

Червейчето на добрите новини се размърда в стомаха ми. Това беше седалището на Чарлз Сийборн.

— Депозити от налични пари ли? — запитах аз.

— Не успях да се доближа толкова близо — повдигна рамене Луис. — Не исках да се разкривам, нали знаете. Пътува само първа класа. Голям черен кадилак с шофьор, дето може да носи боклука в прегръдките си. На предната седалка има още една горила. Следва ги един Додж Чарджър, обикновено с двама или трима педала.

— Значи нещо като малък парад, а? — обади се Стик.

— Да — ухили се Луис. — Малък парад. Да ви кажа правичката, ако направят конкурс за грозотии, първите места не им мърдат. Чарджърът обикновено ги следва много плътно, най-много на двайсет-трийсет ярда.

— Значи, казваш, все едно, че има червейчета в задника, а? — вмъкнах аз.

— Аха. Но всеки път приключва в банката до реката, точно преди да затвори.

Той ми протегна бележника си, изпълнен с неясни драскулки. Напречно на страниците, надлъжно, по диагонал, с главата надолу. Това беше още по-лошо дори от напечатания му доклад.

— Какво означава всичко това? — запитах.

Той придоби леко оскърбен вид.

— Това са адресите и всичко останало. Ето, виж, улица Фрейзър номер 102, това е един от адресите, на който се отби. Ето тук Зал. Ф. Това е филиалът на банката от Залива. А, тука има нещо, дето не мога да го разбера, ама се сещам за какво става дума.

— Някой от тези адреси да ти говори нещо?

— Е, някой от тях ми говорят. Виждаш ли, тук съм написал „Дупк.“? Това е ресторантът от пристанището, точно на края на Стрип. Два пъти се отбива там, вторник и петък. „Брон.“ пък означава кръчмата на Брониката. Там беше в сряда.

— Май обича да си хапва доста, а?

— Ами. Никога не седи достатъчно дълго, за да го прави. Пет минути, най-много десет. Веднъж се вмъкнах след него в ресторанта на пристанището. Изпи една чаша кафе в ъгъла на бара, отби се до кенефа и тръгна. Двама юнаци от Доджа сядат на съседната маса, а друг заема стол до вратата. Последните двама остават до колата. Определено не се чувства самотен.