Уилям Дийл - Хулигани

— О, Господи — простена Стик. — Човек просто не знае къде сложи възрастовата граница.

— Някъде на три години над тази — упътих го аз.

— Какъв срам.

Той отпи от бирата си, облиза устни и въздъхна.

— Пропуснах този период от живота си — заяви той. — Когато заминавах във Виетнам те бяха още малки момиченца, а на връщане ги заварих пораснали и отракани. Какъв шибан късмет.

Момичето в ТР-3 отметна глава назад и раздруса косите си, после се протегна напред и ги приглади с ръце. Възелът на ризата беше на косъм да се развърже.

— Тя го прави нарочно — проплака Стик, без да отделя поглед и от най-малкото й движение. Обърна се към мен. — Петнайсетгодишна казваш, а?

— Най-много.

— По дяволите. Какво нещо съм изпуснал.

Момичето на кормилото включи на скорост и потегли, като направи малка дъга около нас.

— Имаш вълшебна шапка — измърка приятелката й в белите шорти докато преминаваха покрай нас. Стик смъкна шапката си и я запокити като фрисби подир колата им. Шапката излетя във въздуха, удари се в оградата на паркинга и падна, а през това време спортната кола се скри зад сградата на мотела. Стик скочи и вдигна мекицата си.

— До гуша ми дойде от блъфове — оплака се той и сетне добави — Може да се наложи да взема отпуск тази вечер.

— Не бих имал нищо против да изляза в отпуск до края на живота си — казах аз. — Прекалено дълго се занимавам с тоя случай. Вече има шест години. До гуша ми е дошло от цялата им фамилия. Способни са да отвратят и последния изрод.

— Успокой се. Както са тръгнали нещата, скоро и за цяр от тях няма да остане — изрече почти весело той, втренчен в поредното момиче в бански костюм, седнала на багажника на откритата си кола с лице обърнато към слънцето. Беше протегнала дългите си стройни крака, а гърдите й напираха да изскочат над оскъдната горна част на банския й костюм. Шофьорът на колата, мършаво момче в плажни бански гащета и изрязана фланелка с къси ръкави, я зяпаше замаяно в огледалото за обратно виждане.

— Погледни хлапака на предната седалка — обади се Стик. — Той просто не знае какво да прави.

— И той ще поумнее един ден — казах аз.

— Плъзнали са навсякъде — изплака сладострастно Стик. — Знаеш ли как се казва всичко това? Това е чумата на младата плът. Нямаш ли това чувство, че навред е плъзнала чумата на младата плът?

— Да. Господ ни е подготвил достоен финал. Пробва ни ангелите.

— Ангели, мангели — изпъшка Стик. — Ако онова малко сладурче отзад си поеме малко по-дълбоко въздух, горната част на банския й костюм ще отхвръкне напред и ще пребие оня хлапак. — След няколко секунди добави: — Каква смърт.

Той допи бирата си и пусна празната кутия на пода между краката си.

— Това ли значи била работата? Писнало ти е от Талиани, така ли?

Замислих се какво ли крои и защо. После обаче махнах с ръка. Нека да си крои, кой дава пет пари. Изведнъж ми хрумна идиотската мисъл, че тъй като Стик е по-млад и е по-отскоро в играта, значи ми служи като щит. Това беше чувство, познато ми още от младини, и това ме изплаши до смърт, защото ме накара да спомня за Теди.

— Преследвам фамилията Талиани повече години, отколкото съм отделял за каквото и да било през живота си — казах аз. — Повече от времето, прекарано в колежа, повече от годините в юридическия факултет, повече от службата ми в армията. Знам абсолютно всичко, което може да се знае за шибаната им фамилия.

— Ето значи защо се радваш на слънцето и малките красавици — коментира Стик. — Само се опитай да си представиш, че си още в Синсинати. Това е достатъчно, за да прогони меланхолията ти.

— Надявам се да не излезеш някой от ония идиоти с вечно ведрото настроение — обадих се язвително.

За миг изпитах някакво налудничаво чувство на родство с фамилията Талиани, сякаш бях черната овца на семейството. Почти шест години от живота си бях като прикован с вериги за фамилията. Знаех за членовете й повече, отколкото за фамилията Финдли или за когото и да било от хулиганите. Знаех какво представляват съпругите и любовниците им, какви бяха любимите им ястия, как се обличаха, какво обичаха да гледат по телевизията, къде ходеха на почивка, за какво воюваха, колко често любеха. Знаех дори и кога бяха родени децата на всички семейни.

— Искаш ли да чуеш нещо наистина кукуригалнишко? Веднъж малко остана да изпратя на едно от децата им картичка за рождения му ден.

— Познавах един детектив в окръг Кълъмбия, който обичаше да изпраща цветя на погребенията на юнаците, които беше изпратил на оня свят. Бяха придружавани с надписа „От скърбящ приятел“.