Уилям Дийл - Хулигани

— Аз, такова…

Чук!

— Да, да. Две.

— Аха, нарушение на закона както при случая Ман — казвам аз.

— Вижте, не можем ли да отидем някъде другаде да продължим разговора си? — умолява Мортимър. — Нека да вземем някакъв микробус и ще си говворим докато пътуваме.

— С колко сводника разполага тук О’Брайън? — питам аз.

Мортимър впива обезумял поглед в Салваторе и изстенва:

— Кълна се в Господ, не зная. Дадоха ми хотела, това е всичко, което знам.

— Това изключително твоя територия ли е? — пита Чарли Едноухия, и Мортимър закима енергично.

— Добре — казах. — Продължавай да закусваш. Трябваше ни само информация; няма да разкажем никому за нашата среща. Недей да разваляш всичко и си остани в града.

Той разтърси трескаво глава. Салваторе прибра рязаната си щека и се разделихме.

— Това ще ни свърши ли работа? — запита ме на излизане Чарли Едноухия.

— Не — отвърнах аз, — но е добре да знаем какво става.

— Заставяне лице да върши незаконни деяния по принуждение, а?

— Точно.

Сега вече знам защо Салваторе носи със себе си рязана щека за голф. Той я нарича своята „сладка лешникотрошачка“.

Сега вече става ли ти ясно какво означава „ръката на закона“, Сиско?

На връщане Стик караше съвсем разумно. И двамата нямахме какво да си кажем. По средата на пътя до града той свърна в един мотел и донесе по хамбургер и бира за двама ни. Зави зад сградата и паркира под едни палми в паркинга, след което отворихме вратите да пуснем вътре свежия бриз.

— Наред ли си? — запита той.

— Разбира се, защо?

— Защото ми се струва, че нещо ти тежи на душата.

— Откъде позна?

— Добре познавам това изражение.

— Всичко ми е наред.

— Само ми посочи някой, който и да е, и веднага ще ти кажа дали е в лошо настроение. — Той ме изгледа с онази своя кретенска усмивка. — Просто си мислех да ти кажа, че ме бива за слушател и че каквото влезе в едното ми ухо, веднага излиза от другото.

— Едва ли имам да ти казвам нещо, дето вече не си го чувал — отвърнах аз.

— Роден съм едва преди трийсет и една години и ще бъдеш ужасно изненадан, когато разбереш колко неща още има да чувам.

— Няма да го забравя.

На паркинга цареше оживено движение; гъмжеше от момичета с минималните бански костюми разрешени от закона и момчета с младежки пъпки и рязани дънки, които неумело се мъчеха да ги свалят. Бирата беше ледено студена и приятно пощипваше езика, а хамбургерът беше от истинско месо и приготвен точно както трябва. Смъкнах се в седалката, качих краката си върху арматурното табло и направих дълбока и продължителна глътка от бирата. Доста време беше минало от последния ми обяд, когато се хранех и наблюдавах млади момичета да се въртят наоколо.

— Виж, само погледни онова парче — подсвирна Стик.

— Гледам, гледам — подсвирнах му в отговор аз.

След малко две момичета в ТР-3 влязоха в паркинга паркираха до нас. Едното излезе и захвърли нещо в кошчето за боклук. Носеше тънки бели шорти, които едва скриваха задничето й и мъжка бяла риза завързана на възел точно под гърдите й, които просто напираха всеки миг да изскочат. Тя остана за малко до вратата на колата си, разменяйки закачливи погледи със Стик, после се вмъкна вътре, наведе глава над ухото на приятелката си и й прошепна нещо. Шортите й се обтегнаха до скъсване, докато го правеше, и се впиха във всички възможни гънки и ямички. Човек съвсем ясно можеше да забележи миниатюрните й бикини през памучната тъкан изпънати върху здравите й полукълба.

— По дяволите — простена Стик, — това е почти наказуемо от закона.

— Тя още няма и петнайсет години, Стик.

— Не си спомням по мое време петнайсетгодишните да ходеха облечени така — изрече той с донякъде скръбен глас. — Ти спомняш ли си ги да изглеждаха така?

Спомних си Доу петнайсетгодишна, когато идваше до Атина с Шефа да ни видят, и как флиртуваше с мен всеки миг, когато Теди или баща й не ни гледаха. Изглеждаше точно така.

— По мое време бяха плоски като дъски и само се кикотеха — продължи Стик в същия тон.

— Те и сега се кикотят — посочих му аз.

— Това кикотене не е като онова — възрази той.

— Едва сега започват да го осъзнават.

— Да осъзнават кое?

— Как да побъркат един мъж.

— Не е лъжа, на тая май само това й е на акъла — изрече той, като барабанеше с пръсти по волана и отвърна на погледа на малолетната красавица, която смъкна слънчевите си очила и на свой ред го изгледа.