Уилям Дийл - Хулигани

— Това е вече истинско куку — заключих аз.

— Знаеш ли какво трябва да направим, авер? Когато целият този кукуригалник приключи, вземаме си месечен отпуск, двамата с теб се грабваме и духваме към Кий Уест. Там имам двама много гъсти приятели, по цял ден ще се печем на слънцето и ще плюскаме стриди. Това е животът. Или пък да се изнесем от страната, да отидем на островите, Аруба, чуден е. Ще се въргаляме по пясъка, ще се скъсваме от чукане, и ще забравим, че изобщо е имало такова нещо като Склад, Дуумстаун и Талиани.

— Направо ще бъде чудесно.

— Ще го направим — заяви решително той и шибна кормилото с пестник, и после изведнъж добави: — Хей, ти не си ли женен?

— Не, а ти?

— По дяволите, разбира се, че не. Коя жена с нормален разум би прекарала повече от седмица в оня шибан „Холидей“.

— Там ли си отседнал?

— Да. Вече ми е станал нещо като роден дом, нали знаеш. Всички са един дол дренки, без значение къде са построени. А ако случиш на стая с вътрешен изглед към басейна на двора, изгледът ти е постоянен до смърт.

— В Синси бях на твоя хал — казах аз. — Ангажирах стаята месец за месец, защото дори и не предполагах, че работата ще се проточи толкова дълго. Нямаше дори и картини по стените. Накрая не издържах, излязох един ден и купих няколко разръфани книги и две евтини репродукции и накичих мястото, само че номерът не стана. Всеки път, когато се прибирах, имах чувството, че отивам някъде на гости.

— Да, знам. От Виетнам насам е все така. Сякаш сме изключени.

Това беше най-точната дума. Изключени. От много години работех съвместно с колеги, но винаги на дистанция едно рамо, все едно двама души блъснали се случайно в тълпата. Не знаех дали бяха женени или разведени; дали имаха деца или хобита. Знаех единствено само дали си вършеха съвестно работата или не, и че всички изпитвахме един и същи гняв, фрустрация, скука, и самота.

— Никога ли не си си задавал въпроса защо си избрал тая скапана работа? — обърнах се аз към него.

— Това ти е лошото, Джейк, че мислиш прекалено много. А почнеш да си блъскаш прекалено куфалницата, не е на хубаво.

— Не ме ли бъзикаш?

— Не те бъзикам. Главоблъсканиците могат да те доведат единствено до гроба. Ти не си оцелял във Виетнам, защото си мислил за него. И никой не е оцелял. Мислителите са си все още там, в гробището под хълма.

Думите му съдържаха голям процент истина. Аз наистина си блъсках прекалено много главата. За нещастие обаче имаше една заповед на Сиско, с която той ми нареждаше да зарежа убийствата, освен ако не били съществени. Това ме тревожеше. По дяволите, аз съм ченге, а убийството си е убийство, а част от работата ни, без значение дали ни харесва или не, е да пазим живота на хората, а това означава да открием убиеца, без значение какво се опитва да ми втълпи Сиско. Такива бяха правилата на играта. А и освен това си носех кръста на лъжата за Теди, за която вече от години не бях си спомнял, защото я бях натъпкал на дъното на скрина, в най-дълбоките си спомени. Миналото бе останало далеч зад мен, или поне така си бях мислил. Дори и сънищата ми бяха секнали, макар че съновиденията са професионално заболяване за всеки видял веднъж в живота си какво означава война. А сега отново бяха нахлули в съня ми. Човек не може да се отърве от тях. Те се промъкват крадешком в покоя на нощта, безплътни видения, напомнящи за онова, което всеки би предпочел да забрави завинаги. Човек не сънува самата война, а неща, по-страшни дори и от нея. Защото най-страшният ужас е този, който още не се е сбъднал.

— Много е сложно, Стик — изрекох накрая аз. — Не мисля, че и самият аз съм си го изяснил до такава степен, че да говоря за него. Понякога имам чувството, че подхвърлям повече топки, отколкото мога да жонглирам.

— Тогава захвърли няколко от тях.

— Не знам точно от кои да се отърва.

— Точно в това се състои и животът — изрече философски той. — Един процес на непрестанно елиминиране.

— Мислех си, че съм разбрал всичко преди да дойда тук — казах аз. — Толкова просто изглеждаше. Толкова просто.

— Точно там е капанът — отвърна той. — На нищо ли не те научи Виетнам, Джейк? Животът ни дебне отвред. За миг се отпускаш, и в следващия миг си мъртъв.

— Така ли била работата, Алф?

— Разбира се. Това е и отговорът на въпроса ти. Ние сме ченгета, защото винаги сме нащрек. Затова и сме живи.

— Да, явно това трябва да направим — проговорих аз след дълго мълчание. — Дигаме си чукалата на островите, просваме се на пясъка и му бием шута на всичко.