Уилям Дийл - Хулигани

— Поредният случай на дребно недоразумение, изгладено без особени усилия.

— Добре — произнесе той. — Дъч е вълшебен мъж. В екипа сме готови да го последваме даже и в ада.

— Заслужава го — заявих. — Работата му е дяволски мръсна и точно сега местните големи клечки са го притиснали до стената.

— Исках само да ти обясня как стоят нещата — каза той. — Ти си чудесно момче и всичко останало, но ние сме готови да работим с теб само защото за него това явно е единственият шанс.

Очевидно Чарли беше официалният говорител на Отдела за специално предназначение, или може би думата „Председател“ беше по-близка по значение.

— Благодарен съм ти за прямотата, Чарли. И за да няма никакви неясноти и от двете страни, искам да ти кажа, че възнамерявам да се възползвам максимално от гостоприемството ви.

Той се ухили и протегна ръка.

— Ти си човек, който е наясно със себе си какво иска. Надявам се един ден да добавя още една страница към легендата, която расте около личността ми. Как съм опаткал Триадата съвместно с Джейк Килмър.

— Да се надяваме, че ще имаш възможността да го опишеш. Защото времето не е с нас.

— И аз стигнах до същото заключение — произнесе той докато крачехме към вратата. — По всичко личи, че в Дюнтаун има скрит опит да се потули убийството на Талиани.

— Забелязал си го значи, а?

— Да. Очевидно се мъчат да го проточат максимално, преди да предприемат каквото и да било — продължи той. — Сигурен съм, че на настоящите величия им е пределно ясно, че отделът по убийствата не може да открие колективните им задници даже и да пърдят в хармония химна.

— Стик каза ли от каква информация имаме нужда?

— Да. Започвам още днес следобед. Исках само да се уверя, че с Дъч всичко е наред.

— Иска от мен единствено да не му бъркам графика — изсмях се аз.

— Той е изостанал с цели дни от всички графици, които сме правили досега от първия ден, когато започнахме — ухили се Чарли Едноухия.

— Струва ми се, че просто искаше да си го изкара на някого — отвърнах аз.

— Между другото, искам да ти кажа, че Каубоя може понякога да създава проблеми, но всъщност мозъкът му сече като бръснач. Само дето реотанът му загрява обикновено с десет секундно закъснение.

— Няма проблеми. Винаги ли си е бил такъв?

Чарли поклати глава.

— Във Виетнам му пръснали тила. Сложили са му стоманена пластина. Затова и винаги носи оная смешна бейзболна шапка. Скрива плешивината.

Не знаех как да отговоря на това. А и как можеше да го коментира човек? Да каже: „Брей, лоша работа“? На всеки му е ясно, че не е много приятно да ти пръснат черепа.

— Споменах ти го, защото Каубоя е бил шериф в Уейко, Тексас, преди да отиде на война. След като се върнал, никой не искал да го наеме на работа. Дъч го намерил да бачка на доковете в Ню Орлийнс.

— Благодаря ти, Чарли, хубаво е, че ми каза.

— Сигурен съм, че до утре ще ни състави списъка, дори и да му се наложи да работи върху него цяла нощ.

— Кажи му, че съм му много благодарен.

— Кажи му го ти — отвърна Чарли. — Аз отивам в залата с досиетата.

Луис Каубоя си беше останал на същото място, където го бях оставил, и се блъскаше с бележника си със сведенията.

— Каубой, не се преуморявай с това, окей?

— Утре — изрече той, плъзгайки бейзболната си шапка на тила. — Тая вечер съм по следите на Логето, но утре списъка ще го имаш.

— Благодаря ти.

— Между другото, Сапата поръча да ти предам, че излиза да търси оня задник, дето те е прострелял.

— Казва се Нанс Турчина.

— Нанс Турчина, добре. — Той се усмихна. — Сапата ще го открие, можеш спокойно да заложиш милион на това.

— Ще му благодаря когато го видя — казах аз.

— Май ще трябва да вземам уроци по краснопис — изрече той с озадачен вид. — Не мога да си разчета собствените драсканици.

Тъкмо се запътих към вратата когато една нова фигура се изпречи на пътя ми. Това беше ченгето с изгладената като с ютия физиономия.

— Снощи нямахме възможност да се запознаем — изрече той. — Аз съм Акулата Ланг.

— Джейк Килмър.

— Бива ме по инсталирането на подслушвателна апаратура. Само ми кажи ако искаш някъде да пъхна микрофонче, окей? Мога да закича и муха във въздуха пред очите ти без да ме видиш.

— Страхотно.

— Не се фукам — изрече той и разбитото му лице разцъфна в усмивка. — Това е талант, даден ми от Бога.

— Сигурен съм, че не злоупотребяваш с него.

— Само когато някой ме помоли — каза той и след миг добави: — Чувам, че си бил във Виетнам?