Уилям Дийл - Хулигани

— Да.

— Кога беше това?

— 67 и 68.

— В каква част?

— Военно разузнаване. А ти?

— Бях пилот на медицински евакуационен хеликоптер.

— Колко полета имаш?

— Ще ти се доповръща, ако ти кажа.

Поколебах се за момент, преди да му задам следващия въпрос, но после махнах с ръка. Нали вече ставах един от тях.

— Имаш ли нещо против ако ти задам един личен въпрос? — казах.

— Давай.

— Как стана така, че си я оплескал и дойде в екипа на Дъч?

Разбитите черти на Ланг се свиха на букет и той зарева от смях.

— Хей, идваме си точно на въпроса. И така, въртях полети по контрола на пътищата за полицейското управление в Денвър. Трима юнаци ограбили една банка и аз ги следвах на около петстотин фута. Една служебна кола се беше залепила за тях, но шофьорът й загуби управление и излетя от пътя. И аз се спуснах над юнаците, на два фута над покрива на колата, знаеш. Зависнах си над тях, обадих се по радиото да им кажа къде се беше обърнала колата на момчетата, и тъкмо се опитвах да изтикам юнаците от пътя, когато наближихме един железопътен мост. В последния момент дръпнах нагоре, за да не се ударя.

— Да.

— И да не видя, че в същото време един товарен влак пресича моста. Връхлетях точно върху един открит вагон. А то да се случи да взема любимия хеликоптер на кмета. Бил си написал името отстрани и всичко останало. Не може да не си го виждал, хеликоптера де. — Той спря за миг и се изкикоти. — Изглеждаше така, сякаш малките на Кинг Конг го бяха използвали за играчка.

— И за награда, че си разбил любимата играчка на кмета, те изритаха, а?

— Аха, плюс това градската управа трябваше да купи нов вагон за влака. Не ми направиха дори и прощално тържество.

— Страшен късметлия си, щом си оцелял — казах аз.

— А това по лицето ми от какво си мислиш, че е? — каза той, все още давейки се от смях.

— С какво се занимаваше, когато те откри Дъч? — запитах го аз, като очаквах да ми сервира дежурния лаф за препродажба на стари коли или нещо от този род.

— Карах една пътнотранспортна катафалка в Роаноук, Върджиния, с една журналистка — отвърна той. — Разбира се, след работата ми в полицията това беше падане няколко нива по-долу, но си имаше и своя чар. Обикновено на връщане след всеки по-натоварен следобед тя ми даваше пълна свобода на действие.

Този път беше мой ред да се разсмея.

— Наистина си бил голяма работа като пилот.

— След Виетнам всичката работа си беше чист майтап.

Изведнъж ми хрумна нещо. Още не мога да повярвам какво направих тогава. Старият мистър Ръката На Закона, бившият адвокат, винаги-съблюдаващият-правилниците Джейк Килмър. Изглежда вече бях започнал да се заразявам от хулиганите.

— Имам една идея — казах аз.

— Давай.

— Нали знаеш главният филиал на Сийкоуст Банк долу край реката?

— Ще го намеря.

— Бих искал да знам с кого върти бизнес президентът на банката. С кого разговаря целия ден, изобщо кои са партньорите му. Казва се Чарлз Сийборн.

— Какво ще кажеш за телефона? — запита Ланг. — Искаш да закачим и него, нали? Имам едно много специално устройство за такива случаи, казвам му „двама в един кабел“.

— Не, оня юнак не е толкова глупав.

Ланг събра в още една усмивка разбитото си лице.

— Готово.

През целия път до хотела си мислех, че тя вероятно се е обадила и е оставила бележка, че срещата се отлага. Тая мисъл така се вряза в ума ми, че накрая чак се изпотих, както става, когато човек страшно иска да получи нещо, но няма да го огрее. Започвах да се самонавивам и докато стигна хотела вече си бях представил как ще се развие диалога между двама ни. Сега вече беше моментът да се изясним веднъж завинаги.

След минута бях в стаята си, където не ме очакваха никакви телефонни обаждания или съобщения. Изведнъж се почувствах в безтегловност.

Целият бях плувнал в пот; смъкнах ризата и панталоните и седнах право пред климатичната инсталация по слипове. Останах така, докато накрая започнах да зъзна. Това ми отне не повече от четвърт час, така че ми оставаха още четири.

Продължавах да чакам да ми се обади по телефона да ми каже, че цялата работа се отлага. Напрежението ставаше непоносимо. Свалих слушалката от вилката, но той започна да стърже като ръждясали спирачки и отново оставих слушалката на мястото й. Седнах на леглото и отново вдигнах слушалката, като зачаках; след време нервите ми пак не издържаха и отново я върнах върху телефона; после вече само натисках с пръст вилката; прекарах така още четвърт час докато накрая пръстът ми се схвана.