Уилям Дийл - Хулигани

Винаги уреждаше някаква сделка, обикновено по телефона, само да ни покаже как се прави. Всеки път, когато правеше сделки без задръжки, лявото му око се притваряше наполовина. Теди му казваше Окото на злото. Когато Окото започва да се притваря, внимавай много, собственикът му е замислил нещо, връхлита да убива. Това беше едно от нещата, което богатите наследяваха с кръвта си, хищническото чувство. Предполагам, че това е обяснението за тяхното богатство — те се раждат с вроден инстинкт към вратната вена.

Никога не успях да навляза както трябва в бизнеса. Фамилията беше навсякъде. Търговията с памук, корабите, недвижимото имущество, промишлеността, фермерството, във всичко, каквото можеше да му дойде на ум на един човек. Това беше прекалено сложно за мен. Не мисля, че допадаше особено и на Теди. Пакостите го привличаха повече. И пяната. Точно така казваше, пяната.

— Хайде да отидем на плажа, Младок, да видим как е пяната.

Още един спомен. Онова същото утро офисът беше затворен в чест на осемнайсетия рожден ден на Доу. Портиерът на входа ни пусна и ние се качихме на третия етаж. Сградата открай време ме привличаше. Цялата беше в бронз и дъб и всичко беше лъснато така, че искреше.

Шефа си стоеше в офиса, който, ако не ме лъжеше паметта, заемаше половината етаж.

— Възнамерявам да разделя тая стая на три, момчета — обхвана с жест помещението той. — Аз ще заема този ъгъл. Единият от вас може да вземе частта с изгледа към реката; а другият тази дето гледа към парка.

После подхвърли монета.

— Казвай, Джейк — извика той. Не си спомням какво точно избрах. Той закри монетата с другата ръка и надзърна под нея, после много бавно вдигна глава и ми се усмихна. — Печелиш, Джейк. Избирай, реката или парка?

Разсъдих, че Теди би си харесал реката и то с пълно право, и избрах парка.

Спомням си как ме изгледа Шефа; лявото му око за миг се притвори наполовина.

— Това е много щедро от твоя страна, Джейк — изрече той.

Окото на злото. Сега като си спомням, мисля, че за Шефа изборът ми беше признак на слабост. Според него победителят получаваше всичко.

Колкото повече задълбавах из паметта си, толкова по-бързо прииждаха спомените. Как изглеждаше мястото, със стотиците маргарити по целия Уиндсонг. А свещите — Боже мой, сигурно имаше най-малко десет хиляди запалени свещи. Истинско предизвикателство към противопожарната охрана.

И хора. Може би триста души, каймакът на местното общество. Черни вратовръзки, оркестър на живо, шампанско, пълна гарнитура. Шефа се беше погрижил. Обикновено го наричат вкус, още едно нещо, с което богатите са надарени по рождение.

— Направо ти свалям шапка, Младши — изрече Теди докато му пристягах черната вратовръзка. — Това са три години, човече, ти издържа цели три години тук.

Дали наистина беше онова, което си мислех? Дали беше изпитание?

Малко преди да започнат да прииждат гостите, Шефа ни отведе двамата до входната врата, отвори бутилка шампанско и останахме така, втренчени в залязващото слънце. Вдигнахме тост за Доу и запокитихме чашите в ствола на грамадния дъб в ъгъла на двора.

— Още само една година, момчета — произнесе Шефа. — И отивате в юридическия факултет. Времето лети. И няма да усетите как бизнесът тук ще ви сграбчи.

Това беше поредната част от капана; планът на Шефа, с който решаваше как да протече животът ни. Само че тогава усещането беше съвсем друго. Когато си приет като равен във висшето общество, винаги се чувстваш на седмото небе. Все едно, че ме прониза електрически заряд когато положи ръка на рамото ми. Такъв беше Шефа. Такива бяха и тримата. Хора-мълнии. Аурата им пронизваше простосмъртните около тях.

— Това е страхотна нощ, момчета — каза той, без да съзнава, че думите му бяха слаби.

Мракът вече бе паднал и всички свещи бяха запалени, а гостите всички събрани, когато тя влезе при нас. Всеки път, когато тази картина изплава пред очите ми, направо дъхът ми секва. Устата ми пресъхва и ръцете ми се разтреперват, като я виждам как навлиза в ефирния блясък на свещите, облечена цялата в бяло, с ален шарф пристегнат около талията й, очертаващ всяка възхитителна извивка по тялото й. Мълния е слаба дума. Всички заръкопляскаха. Тя отиде право при Шефа и го целуна. Шефа беше винаги пръв. После дойде при нас и онази ямичка в основата на шията й туптеше бясно; и досега не мога да проумея откъде намерих толкова воля да не я смачкам в прегръдките си. Цялата нощ беше така. Не можех да се доближа достатъчно близо до нея. И сигурно никога няма да мога.