Уилям Дийл - Хулигани

Той спря за миг, изпъна се над нея и чукна рязко с два пръста в слепоочието й; тя в миг замря и погледът й изстина.

Той я претърколи в леглото, като я намести така, все едно че е заспала, угаси лампата и тръгна към прозореца.

Десет минути по-късно. Две черни лимузини спряха пред сградата. От първата изскочиха четирима мъже и се пръснаха по улицата. Двама влязоха в жилищния блок, докато другите двама останаха да ги чакат до входа.

Откъм стълбите се разнесоха стъпки и приглушена реч. Той безшумно прекоси стаята и влезе в килерчето.

Един от мъжете отвори входната врата на блока, кимна на онези отвън, след което един от външните притича до втората лимузина и отвори задната й врата. Висок и месест мъж, чието лице ясно издаваше, че на времето е бил по-слаб, излезе от колата и хлътна в блока. Един от горилите му огледа втория етаж и му махна да влиза. Мъжът беше контешки облечен в тъмносин блейзър, габардинови панталони, бледосиня риза и тъмна вратовръзка на райета. Изкачи стъпалата, кимна на мъжа до вратата на апартамента, и той слезе долу. Месестият мъж извади ключ от джоба си, отключи и влезе.

Четиримата телохранители се събраха във фоайето на сградата и започнаха да подхвърлят сребърни долари в стената на покрития с килим коридор.

Едрият мъж застана на прага на вратата, загледан в жената върху леглото, заспала на една страна сред разхвърляните завивки. Панталоните му започнаха да се издуват само при мисълта за това. Каква страхотна кучка беше. Той се ухили и се приближи до края на леглото, като започна лекичко да го раздрусва.

Вратата на килера се отвори без всякакъв звук. Едрият мъж не долови нищо до мига, в който нежният шумол на хвърленото въже достигна до слуха му, а примката се стегна около гръкляна му; в следващия миг едно ужасно менгеме се сви около врата му. Той реагира почти мигновено.

Почти.

Нечий крак обви двата му крака и той загуби равновесие, политайки върху леглото. Размахваше бясно крака и ръце, но примката безмилостно се стягаше.

Започна да се гърчи…

Да се гърчи…

Да се гърчи…

Долу във фоайето момчетата подхвърлят долари и слушат скърцането на пружините на леглото.

Пустият му Тони, не си губи времето с увертюри.

Ще й скъса задника. Давай, Рики, пръсни й халката.

Сребърният долар проблясва в полумрака докато се удря в стената и изтъркулва по килима на пода.

И победителят запява:

„Хвърляй долар от сребро, там, по стената, той ще се търкулне, що-о-то е кръгъл, жената не ще я огрей, горката, докато мъжа тя не надърви.“

Излязох от банята и се подсуших, след което легнах гол върху леглото да се охладя. Дълго време не откъснах поглед от тавана. Обективността в най-добрия случай е едно болезнено изживяване, и аз бях успявал да я избягвам цели двайсет години. С падането на нощта тъмни сенки се проточиха през стаята като размахани обвинителни пръсти. В самотата на мрака романтиката отлетя и реалността зае мястото й. Миналото отново започна да се материализира, освободено от светлината на свещите и пъстрите фенери. Едно лице изплува от мрачните сенки и започна да ми се надсмива. Стоунуол Титан.

Припомних си онзи Титан от нощта на партито, дребния мъж, малко под пет фута и пет инча, вместо фрак предпочел обичайния си тъмен зимен костюм, пристигнал само минути преди да се появи Доу.

Вечерта много пъти го улавях да ме гледа втренчено от другата страна на масата с тъмните си очи блестящи под светлината на свещите. Тогава едва ли отдавах някакво значение на това; струваше ми се нещо съвсем незначително. Мистър Каменчо не беше от хората с прикачени усмивки на лицата; беше спокоен мъж, постоянно вглъбен или замислен или и двете, нещо доста обичайно за ниските хора. Сега обаче като си спомнях за онази вечер, виждах колко твърд е бил погледът му, почти гневен, сякаш го бях оскърбил по някакъв начин.

След като Доу дойде и официално поздрави Теди и мен с добре дошли на празника й, след като бе взела ръката ми и почти бе изскубнала пръстите ми и после се бе отдалечила да поздрави и останалите гости, аз се отправих в другия край на стаята да поздравя наперения дребен мъж. Той вдигна поглед към мен и каза:

— Ти наистина изтрая до тая вечер, нали, момче? Голямо търпение си имал.

— Какво искаш да кажеш? — запитах с усмивка аз.

— Само не бързай да слагаш още тигана — изрече той и се отдалечи.

И това беше всичко. Една язвителна забележка, която той никога повече не повтори онова лято, което прекарах тогава със семейство Финдли. Беше изчезнала от паметта ми. Сега като се връщах на онази вечер, ми хрумна мисълта, че дребният мъж вероятно ме считаше недостоен за зестрата на фамилията Финдли. И след като онази нощ се бе оказала краят на изпитателния ми период, той очевидно бе превъзмогнал себе си. След това повече от всякога бях считан за част от семейството. Но Каменния Титан никога не прояви топлота към мен, предполагам, защото го бях оскърбил с дързостта си.