Уилям Дийл - Хулигани

— Пеещото въже — произнесох, взирайки се във врата на мъжа.

Недоумяващото „Ъ?“ на Дъч ми каза, че той никога не е чувал за трика.

— Така му казват виетнамците, пеещото въже. Убийство чрез възела на Тъги.

Сред англичаните беше известно като бомбайският Бърк — Бомбай, защото удушвачите с Тъги действаха в Индия, а Бърк беше английския жаргон за удушване, наречено така на името на един англичанин, опитал се да удуши кралица Виктория, не успял, и за наказание неговият врат изтърпял изпитанието, което предвиждал за кралицата.

Бяха минали повече от дванайсет години откакто бях видял за последен път това специфично охлузване. Представляваше кървавочервено петно с размер на монета от половин долар, в меката част на основата на черепа на Логето, на врата. Дълбоката и алена ивица обикаляща шията му допълваше картината.

— Има ли още някой тук? — запита Стик.

— Салваторе — отвърна Дъч. — Отвън е, проверява околността.

— Не съм виждал подобна рана от Виетнам — казах аз.

— Каква красота. И после? — запита умореният лейтенант.

Луис Каубоя запълни рамката на вратата; дръжката на кобрата му 357 калибър стърчеше от колана му точно над ципа.

— Ако само някъде плъзне дори и думица за случая, моментално си сменяш името — изрече Дъч. Луис не каза нищо. — Добре — продължи Дъч, — кажи сега какво стана.

— Всеки понеделник вечерта Логето идва на това място, без значение дали вали град или е ясно, около шест. Обикновено остава час, час и половина. Има две лимузини и четири горили. Влиза вътре, а четирите задника започват да хвърлят монети в коридора. Два часа по-късно главният задник е все още вътре. Към осем и половина вече започвам да се изнервям. Накрая решавам да хвърля един поглед, да разбера какво става.

— Сам, с четири горили между теб и Логето, и без никакви подкрепления? Не ти ли се струва, че в образованието ти има доста бели петна? — изръмжа язвително Дъч.

Каубоя само повдигна рамене.

— Бях заредил пушката с едри сачми. Влизам, тръгвам нагоре по стълбите, размахвам ютията и им се дръпва лайното от страх. „Ако искате да ви завият в найлоново одеяло, нямам нищо против“, само това им казах. Допрях ухо до вратата, извиках един или два пъти. Нищо. И накрая изритах вратата.

Той придружи думите си с широк жест, обхващащ цялата стая.

Стаята изглеждаше като разорано поле. Завивки и чаршафи бяха разхвърляни по пода, възглавници. Жената лежеше възнак гола, с коса сплъстена върху лицето й. Логето лежеше по очи, напълно облечен, сграбчил чаршафа с юмруци, и крака висящи от леглото без да стигат до пода.

— Значи това е Дела Норман — произнесох аз. Дори и в смъртта си бе запазила красотата си.

— Сега вече работата се заплита съвсем — каза Стик.

— Иска да каже, че Дългоноско няма да понесе много леко този случай — изрече Дъч и заклати яростно глава. — Нова загадка — простена той. — Какво, по дяволите, е правил Тони Логето, да чука любимото парче на Дългоноско.

Пристигането на Чес, медицинския експерт, прекъсна хода на мислите му. Чес беше нисък и пълничък, в стари панталони и пижама, натъпкана до половината в тях. Не беше особено щастлив.

— Я да видим какво имаме тук — каза той.

— Зетят на Талиани и гаджето на Грейвз Дългоносия.

Чес се загледа с особено похотлива усмивка.

— Уха, умирам за пикантерии — простена той. — Това му най-хубавото на нашата работа, да ви кажа. Човек изведнъж става съпричастен и на най-интимните семейни истории. Чудя се как ли ще го понесе Дългоноско.

— Много зле — подсказа Стик.

Чес пусна на пода черната си кожена чанта.

— Първо дамите. Я да направим няколко снимки преди да разбъркам работите.

Появи се и фотографът, засне стаята от всички възможни ракурси и изчезна само след десет минути. После се включи и докторът и започна, бъбрейки безспир докато си вършеше работата.

— Жената е удушена по класическия начин. Отпред, бих казал. Вижте само следите тук върху ларинкса. Смъртта е било почти мигновена. Предполагам, че каротидната й артерия, и всичко около нея е смачкано. Тук са действали сръчни, бързи и здрави ръце.

Той продължи да опипва, без да спира и работата с уста.

— Крайно време е да позадържите малко топката, Дъч. Хладилникът в центъра вече пращи по шевовете, а в патологията я имаме петима души, я нямаме, пък и аз от три месеца все си вземам годишната отпуска. Ще се радвам много, ако накрая успея малко да си вдигна задника оттук.

— Ха-ха-ха — обади се Дъч с последните останки от чувството си за хумор, което впрочем важеше и за всички ни.