Уилям Дийл - Хулигани

— Имаше смешни колела.

— Смешни колела — повтори Дъч.

Гътман енергично закима.

— Точно така.

— И какво представляваха тези смешни колела? — запита Дъч и после се извърна към мен. — Тоя стар пръдльо почва да ме кара да се чувствам като някакъв клоун — прошепна ми той.

— Големи кръгли колела. Чух ги… шляп-шляп-шляп, хей там, по Пеликана.

— Какви ги дрънка тоя, по дяволите? — запита Стик.

— Направо ме убива — каза Дъч. — Кръгли колела, а, Дж. У.?

— Парап, парап, парап. Така звучаха.

— Може би е бил някой с плоски подметки? — предположих аз.

Чорапа се ухили широко, като човек внезапно хипнотизиран от любимите си звуци тик-тик-тик и парап-парап-парап.

— И това ли беше всичко? — процеди Дъч.

— Беше тъмно — изскимтя Дж. У. Гътман.

— Знам, че е било тъмно — изръмжа Дъч.

Дребният човечец се сви.

— Пет човека пречукани под носа ни и най-добрият свидетел, който можем да изровим, е едно изкукуригало пиянде — каза Дъч, клатейки глава. — Върви си на пейката, мистър Гътман.

— Чорапа.

— Чорапа. — Дъч понечи да тръгне, но Чорапа го сграбчи за ръкава. — Виж, шефе, к’во шъ кайш да ме окаушиш малко, а, такова, да ме пишеш за важен свидетел, а? Не съм хапвал нищо от деня на Бръшляновия лист. 12 12 Денят на Свети Патрик — националният празник на Ирландия — Б. пр.

Дъч извади десетарка и махна на един от патрулните полицаи.

— Заведи го в оная закусвалня и му купи нещо за ядене, като останеш с него докато не го погълне.

— Аз ли? — запита полицаят, не вярващ на ушите си.

— На кого мислиш че говоря, на Господ ли? — изръмжа Дъч. — Изпълнявай и толкова.

— Слушам.

И той тръгна теглейки Гътман със себе си.

— Шефе?

— Какво има пак?

— Мога ли да получа и пакет цигари?

— Вземи му и пакет цигари — обърна се към полицая Дъч.

— Да, сър.

— Господ да те благослови, имаш златно сърце — издума Сокс и протегна ръка. Дъч в ужас се отдръпна.

— Махни това нещо от мен — изстена той към Сокс и после се обърна към полицая. — Накарай го да си измие шибаните ръце преди да се нахрани, защото инак ще се отрови.

Салваторе и Калахън се върнаха.

— Прочесахме парка. Нищо. — изрече Калахън с обичания си пощенски стил.

— Трябва да е била колата — допълни Салваторе.

Стик бе застанал от другата страна на улицата, близо до входа на парка, и гледаше към фасадата на киното. Той ни махна и ни посочи нагоре. Неоновата реклама беше пръсната като всичко останало отпред. Висяха множество жици, които ядовито съскаха и пускаха искри. Повечето от буквите бяха пръснати.

Останалите здравни оформяха думата С… БО… ГОМ.

Разстрелът в Сейнт Бока Гомес бе привлякъл повечето от хулиганите, а останалите бързаха насам. Само Акулата Ланг и Луис Каубоя не можаха да почетат празненството. Дръпнах се малко настрани със Стик, докато се съберат останалите.

— Да има нещо ново за Нанс и Чевос?

— До този момент нямаме нищо за Нанс — изрече той със съжалителен тон. — Нямаме никакви новости, но Акулата Ланг е заел здрава позиция в крайбрежния квартал, където живее Чевос.

— Чудя се защо ли Стизано не е бил на помена?

— Беше. Само че си тръгна рано с антуража, предполагам, за да хване филма.

Това автоматически правеше Нанс кандидат номер едно за авторството. Трудно ми беше да скрия радостта си.

Следващият хулиган който пристигна, беше Чарли Едноухия, както винаги в туидовия си костюм, макар че си беше сменил ризата и вратовръзката с пуловер с висока яка.

— Господи, каква каша! — беше първата му реакция.

— Огледай другия край на парка — обади се Калахън.

— Защо? — запита Чарли. — Там гледката по-впечатляваща ли е от тази?

— Огнева позиция — изрече Калахън в телеграфния си стил.

— Имаме си и свидетел, който мисли, че е видял някаква кола — добави Салваторе.

Чарли обърна гръб на полицейските величия пред кинотеатъра и каза:

— Да се махнем от предната линия, господа. Имам няколко важни новини, които не бих искал да станат достояние на трудовите масите.

Дъч ни поведе към щанда за хотдогове, където си поръча две порции гарнирани обилно с чили, краут, горчица и кромид лук. Останалите се задоволихме с кафе, способно да отрови и кашалот. Чарли Едноухия си поръча чай. Дръпнахме се надолу по улицата да си почешем езиците.

— Дотук всичко е като в мъгла — обобщи той. — Никой не знае нищо, никой нищо не е чул. Прочесах хотелите на Стрип, прекарах следобеда на хиподрума, и не видях никого, който да ми запали червената лампичка. Надух рога и проверих мрежата…