Уилям Дийл - Хулигани

Той започна да изброява на пръстите си.

— Ню Орлийнс, Ню Йорк, Синсинати, Детройт, Сейнт Луис, Лас Вегас, Лос Анджелиз. Навсякъде ми се изсмяха на въпросите. До тази минута мога да си заложа пенсията, че в града няма никакви „чужди дула“. Или че поне няма такива, отговорни за нашите случаи.

— А може би е най-добре да си седнем на задниците и да изчакаме само ден или два още — предложи Салваторе. — После няма да остане никой и вече можем да си отдъхнем.

— Ако тия тайнствени юнаци бяха външни хора, които искат да изтласкат местните и да заемат местата им, все някой щеше да е подочул — каза Чарли Едноухия. — Тая информация се движи по-бързо от клюките на сватбата дали булката е девствена или не.

— Някои от местните ти хора нямат ли някаква идея защо се прави това? — запита Дъч.

Чарли поклати глава.

— Не, но вестта вече се е разнесла навсякъде. Семейство Талиани, или поне това, което е останало от тях, са много изнервени. Очевидно и те са на тъмно.

Дъч се дръпна от групата и застана на бордюра, клатейки яростно глава, после изведнъж се обърна и запокити чашата си с кафе в стената.

— Каква отвратителна компания от scheiss kopfes — изръмжа той, — начело с мен. Дванайсет души! Бяхме закачили опашки на всички, и всички гръмнати под носа ни!

Безсилието струеше от него подобно на аура. Той се извърна и ме огледа; очите му блестяха гневно зад стъклата на очилата.

— Мамичката му мръсна, дяволски съм объркан, ако искаш да знаеш. — Това беше един от редките случаи, когато го бях чувал да ругае, без да използва немския.

— Не го вземай толкова лично — посъветвах го аз. — Тия хора имат далеч по-голям опит в опазването на кожите си отколкото ти или аз. Не е наша вината, че не могат да се опазят.

— Виж, шефе, страшно съжалявам — обади се Чарли Едноухия, — но все пак имам едно малко утешение за теб. Не знам дали има връзка с нашата работа или не, но един мой познат образ е в пласьорския бизнес. Той казва, че повече от месец вече кокаиновият пазар е ошушкан до шушка, но въпреки това местните наркомани вече танцували по улиците. Било се разчуло, че се виждал вече краят на засухата.

— И Хари Несбит го спомена — обадих се аз.

— И кога ще се развихри тоя бял ураган? — запита Дъч.

— Съвсем скоро.

— Тоя педал знае ли кой е доставчикът?

— Аз бих се въздържал да ги наричам с такива обръщения — възрази Чарли Едноухия. — Някои от тези хора изпитват истинска гордост, че работят за мен. Това за тях е все едно обществена работа.

— Чарли, всички канарчета пеят на един глас. Знае ли той е кой е дистрибуторът или не?

— Познава само уличния си доставчик.

— Искате ли да предположа нещо? — предложих. — Брониката. Това е негова игра.

— Има смисъл — каза Стик. — Освен ако не е Грейвз Дългоносия.

— Носа не се докосва до „твърда“ дрога — обади се Муфалата Хлапака.

— Времената се менят — възразих. — Това място вече е узряло и все някой трябва да протегне ръка, за да откъсне узрелия плод.

— Не че го защитавам — отвърна Хлапака, — но той е просто един натруфен негър, дребен тарикат. Просто не се занимава с тежки наркотици, човече. Не е в неговия стил.

— Да имате представа за какви количества става дума? — намеси се Дъч в спора ни.

— Носят се различни слухове. Бих казал петдесет килограма, чисти.

— Gemutlich! — изруга полугласно Дъч.

Салваторе подсвирна.

— Тук наистина ще се направят добри пари — каза той.

Чарли Едноухия измъкна джоба на ризата си малък и тънък калкулатор и започна да пресмята.

— Я да видим сега. Сто и десет фунта стока, която вероятно ще я разредят до най-малко шест, по вероятно осем към едно. Това прави осемстотин фунта, или приблизително тринадесет хиляди унции, или някъде към триста хиляди грама. За цена осемдесет долара на грам всичко ще възлезе на двайсет и четири милиона долара.

Разговорът ни секна почти за цяла минута. Накрая Стик наруши тишината.

— Е, това ще стигне да покрие вноските за старата кола.

Дъч пак се обърна към мен.

— Ти си единственият сред нас, който познава добре тези хора — каза той. — Мислиш ли, че са способни да си прегризат гърлата за двайсет и четири милиона?

— По дяволите, аз бих им прегризал гърлата за двайсет и четири милиона, Дъч. Въпросът тук е, има ли това някакъв смисъл? Моят отговор е, че няма. Та седмичният им оборот е по-голям от това число.

Салваторе допълни размишленията ни.

— Съгласен съм. Това би могло да се случи, ако има някакви разногласия за територия, някой от фамилията да има зъб на друг, някакви лични сметки. В такъв случай би било възможно. Но да си прерязват гърлата заради някаква дрога, не, просто не мога да ги видя в такава светлина. — Той яростно разтърси глава. — Това дори не е възможно.