Уилям Дийл - Хулигани

Дъч спаси скандала като ме представи на Уолтърс, заработвайки ми едно влажно и вяло ръкостискане.

— Явно Дъч не се отказва от ничия помощ, а, Джейк? — запита той.

— Не е ли по-добре да отидеш при момчетата от отдела по убийствата и да им изнесеш лекция — посъветва го Дъч.

— Ако ти потрябва някакво помощ, Килмър, само вдигни телефона. Аз отговарям лично на всички повиквания.

— Това е прекрасно — обадих се.

— Поне не можете да кажете, че градът ни е скучен, нали, Килмър? — проговори той с изненадваща жизнерадост докато се отдалечаваше.

Започнах да се чудя дали цялата шибана полиция в този град не беше наета от някаква психиатрия за стари ченгета.

— Е, вече получи представа за нашия шеф, и можеш спокойно да го забравиш.

— Дванайсет куршума в Стизано и тоя момък с шапката — провикна се Стик, връщайки се към доброволната си задача — преброяването на куршумите в жертвите.

Последен пристигна Калахън, облечен в елегантен сив костюм с жилетка и роза на ревера. Излезе от колата си и се огледа наоколо. Не коментира нищо. Докато брояхме дупките от куршумите и се почесвахме по главите, той изчезна в парка и се върна след пет минути с един брадясал и мръсен до неузнаваемост субект. Алкохолният му дъх можеше да се долови и от отсрещната страна на улицата.

— Никой да не пали цигара — изкомандва Салваторе при приближаването им.

— Видял нещо — изрече Калахън в обичайния си телеграфен стил.

Пияницата подсмръкна няколко пъти, после си избърса носа с опъкото на ръката.

— Не искам никакви неприятности — измърмори той.

Дъч се приведе над него с ръце дълбоко в джобовете и увиснал незапален Камъл в ъгълчето на устата си.

— Чуй ме добре какво ще ти кажа — започна той. — Не си ли изпееш и майчиното си мляко, ще имаш повече неприятности и от запечена гъска.

Нещастникът го изгледа с оскърбен вид, докато постепенно замътеното му съзнание не осъзна факта, че се бе превърнал в център на вниманието. И изведнъж запя като сврака.

— Бях в парка близо до езерото, разбираш ли, и си нанках на една пейка, когато изведнъж, разбираш ли, чувам нещо да щрака. Все едно, че ми тракат зъбите. — Той се поколеба, преди да се разсмее, но смехът му бързо премина в най-жестоката кашлица, която някога бях чувал.

— Давай, момче — подкани го Дъч. — Дотук се справяш добре. Само да не си изкашляш дроба преди да си изпял цялата песен.

Замътените очички на скитника изведнъж пламнаха с изненадващ блясък.

— А какво ще получа в замяна? — запита настойчиво той. После се огледа наоколо и запита: — Някой да почерпи един тютюн?

Стик му подаде цигара, подкрепяйки ръката му докато я запали.

— Как се казваш? — запита го той.

— Дж. У. Гътман — произнесе гордо скитникът. — Приятелите ми викат Чорапа.

Той се ухили и посочи към краката си. Нямаше обувки, а пръстите на краката му весело шаваха през дупките на чифт разръфани чорапи, които на времето може би са били бели.

— Добре, Чорап, а сега да продължим. Значи ти си кютеше на любимата си пейка там и в един момент чуваш нечии зъби да тракат — каза Дъч.

— Така звучеше. — И той пльокна няколко пъти с език в беззъбата си уста. — Тик-тик-тик-тик, ето така.

— Превъзходно — простена Дъч, извъртайки очи.

— И в този момент всички лампи пред киното започнаха да се пръскат. Също като фойерверките на Четвърти юли. — И той пак се задави в кашлица, оставяйки изречението недовършено.

— Видя ли нещо? — запита го Дъч.

Скитникът си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Нали това се мъча да ви обясня… да, видях една кола.

— Къде?

— На Пеликан Авеню, отиваше към брега.

— Каква кола?

— Ами, просто кола. Те всички си приличат.

— Забеляза ли какъв цвят беше? — запита Дъч.

— Ами, такова, беше тъмна на цвят.

— Verdammt — изруга Дъч.

— Черна ли беше? — намеси се Стик. — С две врати, с четири?

— Нали ви казах, че беше тъмно. Може да е била и … — Той спря и се замисли за няколко секунди. — Синя, нали така? Нали разбирате, там в тъмното, разбираш ли, може да е била и синя. Може и тъмно зелена…

Той се сгуши в раменете си, закашля се и се разтрепера целият. Нещо под купчината парцали, които бе навлякъл, упорито го убиваше.

— Някой да се сеща какво му е на ума? — запита Дъч.

— Може би си мисли, че това е някакъв тест — предположи Салваторе.

— Има и още нещо — обади се Дж. У. Гътман след като успя да възстанови дишането си.

— Не ме карай да те моля със сълзи на очи — произнесе Дъч.