Уилям Дийл - Хулигани

— Кои са останалите? — запитах, сочейки другите тела.

— Двама телохранители, шофьорът, и още един момък, когото съм виждал няколко пъти покрай Стизано — каза Салваторе.

— Един дребен и изсъхнал, сякаш пукнал от недояждане? — запитах аз.

— Точно.

— Казва се Мориарити. Беше главният телохранител на Стизано.

— Вече не е — отбеляза Салваторе с вече почти ликуващ тон.

Сцената беше зловеща като във филм на Фелини.

Стизано лежеше проснат по гръб, втренчен във фасадата на киното с усмивка на лицето и пура между зъбите. Черният му костюм беше буквално надупчен като решето от куршумите. Изглеждаше така, сякаш бясно куче беше разръфало гърдите му. Единият му телохранител се въргаляше на пет фута от него, прегърнал касата за билети в почти зародишно положение на тялото. Борсалиновата му шапка се бе килнала върху лицето. Телохранителят, когото си го спомнях навремето като чикагски гангстер на име Мани Мориарити, понастоящем известен вече като мъртвия Пан Мориарити, се бе отпуснал на колене върху стената на кинотеатъра, с дясна ръка пъхната под сакото му, и с единственото си изражение на лицето. В челото си имаше забити два куршума, един под дясното око, а гръдният му кош беше отворен за оглед. Другият телохранител с фигура на културист беше захлупил лице върху земята и ръце под тялото си, сякаш стискаше семейното съкровище. Шофьорът бе успял да се измъкне от колата и да я заобиколи, като бе останал там седнал, сграбчил с две ръце опитващите се да заживеят собствен живот вътрешности. Не беше успял да ги спре, но това вече нямаше никакво значение. Беше мъртъв като останалите.

Дребният италианец вече привършваше разказа си когато Стик пристигна с нажежен до пръсване ауспух, оставяйки след себе си димна завеса по цялата улица. Погледна сцената на престъплението и запита:

— Хей, тук да не са давали безплатна кльопачка?

— Съвсем си изкукуригал — каза Дъч. — Не виждаш ли, че имаме петима мъртъвци.

— Разкошна нощ — възкликна Стик.

Салваторе повтори историята си и на Стик и после посочи към парка от другата страна на улицата.

— Изглежда, стреляха оттам. И, ааа…

— Какво „ааа“? — запита Дъч.

— Ще ви прозвучи малко налудничаво.

— Щях да усетя, че нещо не е наред, ако не звучеше така — кимна изтощено Дъч.

— Добре, както и да е… Не мисля, че… съдейки по начина, по който падаха тези хора… не мисля, че… или по-скоро си мисля, че това беше само едно оръжие.

— Едно оръжие е направило всичко това? — възкликна Дъч. — На мен ми изглежда повече като битката при Бълж.

— Знам. Но виждаш ли,… аа,… те се натъркаляха един след друг като в редица, бим-бам-бум, ей-така, все едно мишени в някое стрелбище, шофьорът си получи пръв порцията, ето го. После двамата стрелци, после главния телохранител… как се казваше?

— Мориарити? — подсказах аз.

— Мортус Мориарити — повтори Дъч и сподави зараждащия се в гърлото му кикот.

— Да, той, и накрая Стизано. Дъч, това беше някакво много странно оръжие. Изчушка ги всичките само за някакви си десет секунди!

Стик се бе привел над Стизано, сочеше с пръст и си мърмореше нещо под носа. След малко се изправи, клатейки глава.

— Наброих осем дупки в Стизано, може да има още. Само го вижте, той дори още не е разбрал къде се намира. Педалът продължава да си пуши пурата и да се хили, сякаш нищо не е станало.

Стик се изкикоти с някакъв неудържим кикот, който за миг сепна Дъч, само че той не се разкикоти, а се разсмя, а след миг смехът му прерасна в грохот. Салваторе не издържа и се включи във веселието, а след миг още преди да усетя, и аз се присъединих към тях. Колкото повече се мъчехме да се овладеем, толкова по-бурен ставаше смехът ни. И така се смяхме до припадък до момента, в който пристигна шефът на полицията.

Шефът Уолтърс имаше най-малко петдесет паунда наднормено тегло, налети с кръв очи и зачервен нос, изпълнен със спукани капиляри, а вратът му беше поне два номера по-голям от яката на ризата му. Имаше вид на човек, склонен да се поти лесно.

— Трябва да съм изтървал май веселбата — изръмжа той тежко с гласа на мъж с наднормено тегло, изпълнен с уханието на бърбън. — Какво толкова му е смешното, по дяволите?

— Трябваше да бъдеш тук, Хърб — изцеди Дъч.

— Очевидно ти не си бил — отвърна Уолтърс. — Може би ще е по-добре да разговаряме сутринта за това.

— Можем да разговаряме още сега — изрече Дъч със зле прикривано раздразнение в гласа си.

— Точно сега мисля, че е по-добре да се присъединя към хората си — каза Уолтърс, натъртвайки на „моите“.