Уилям Дийл - Хулигани

— Не ми отговори на въпроса — напомних му.

— Отговорът на твоя въпрос е и да, и не. Аз самият притежавам няколко кучета борци. Това е нещо като традиция в семейството ни. Баща ми е отглеждал бойни кучета, също както и неговият баща, и другият преди него. Фамилията Титан е отглеждала бойни кучета още от времето, когато Джорджия е била колония. Но това не е моя игра, мистър Килмър. Едното е игра, а другото е углавно престъпление, и докато аз мога да толерирам първото и съзнанието ми няма проблеми с някои незначителни простъпки, то почва да боксува когато стане дума за углавни престъпления.

Сега беше мой ред да се изсмея.

— Това е най-езуитското рационализиране на проблема, което някога съм чувал — казах.

— Наричай го както си щеш, но така налагам закона и никога не съм имал проблеми при налагането му, и съм почнал да се занимавам с тая работа още преди да си роден. А и освен това тук не е Синсинати или Чикаго или Ню Йорк, това е южна Джорджия.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило между Грейвз Носа и Чери МакДжий? На мен ми прилича повече като разправа в Бронкс.

— Защо се интересуваш толкова?

— Защото Чери МакДжий е вършил мръсната работа за Талиани в миналото. Не вярвам в случайности, мистър Стоуни.

— Хм. Довърши мисълта си.

— Така че по мое мнение Чери МакДжий е бил изпратен тук от Талиани да пробва водите, и да разбере дали има някакви местни спънки. Грейвз се е превърнал в един постоянен проблем за МакДжий. И тогава Чичо Франко решава да премахне проблема. Защо иначе мислиш, че се е отдръпнал? Това не е в неговия стил.

— Ти си авторът на тая история, момчето ми, защо не ми разкажеш и продължението й?

— Може би защото не е искал да вдига повече шум. Това е една възможност.

— Която очевидно теб не те устройва — забеляза саркастично той.

— Не.

— И какво е обяснението ти за това, момчето ми?

— Може би някой му е наредил да се отдръпне.

Изражението на лицето му не се промени, но кокалчетата на пръстите му, сключени върху дръжката на бастуна, побеляха.

— И кой може да направи такова нещо тук? — запита той.

— Мислех си, че ти ще ми дадеш отговора на този въпрос.

— До тази минута дори и на сън не ми беше хрумвало да свързвам двете неща.

— Просто ми хрумна — казах. — Ако Франко си е имал цуни-гуни с някой от Дюнтаун, този някой може да му е казал да свие платната преди играта да загрубее съвсем.

— Имаш дяволско въображение.

— Едва ли. Не мога да си представя защо човекът, премахнал МакДжий, си седи като цар в онази лимузина и си брои постъпленията от първия бой, а шерифът си стои кротко само на тридесет фута от него и обсъжда съвременни романси.

— Познавам Лютер Грейвз още от времето, когато беше още топчица в корема на майка си. С каквото и да се захване, прави го честно. Като змията е — хапе само когато го настъпиш. Както вече ти казах, това е малък град и моята работа е все още е да го наглеждам. И ако въпреки всичко това пусне корени, предпочитам да си имам работа с предсказуеми хора.

— Искаш да ми кажеш, че той играе честно ли? Това ли твърдиш?

— Наричай го както си искаш.

— Е, мистър Стоуни, след като този окръг е бил твоя собственост от толкова дълго време, сигурно си в правото си да го управляваш както намериш за добре.

Той ми хвърли един последен поглед; в ъгълчетата на устата му играеше усмивка, а очите му продължаваха да излъчват яростен блясък изпод рунтавите му бели вежди.

— Изглежда си бил малко по-умен, отколкото те мислех — изрече Титан. — А сега аз ще ти задам един въпрос. Ти ли ги уби, войниче?

— Дали аз съм ги убил?

Изсмях се на находката му. Но смехът ми изведнъж секна, когато проумях, че той не се шегуваше. Очевидно беше размишлявал върху това.

— Мога веднага да си тръгна — казах аз. — С ей онзи син форд.

Човекът на Титан продължаваше да седи облегнат на капака.

— Не ми отговори на въпроса.

— Това е оскърбяващ въпрос, шерифе. Освен това аз бях с половин дузина други ченгета по време на две от убийствата, и още съм бил в самолета когато Талиани и дружката му са ритнали бакърчето. А и освен това не си падам много по убийствата. Благодаря ти, че си отзова кучетата, ще ме прощаваш за израза.

Надигнах се да излизам от колата.

— Само не се развявай наоколо като някой Бъфало Бил или Пат Гарет или някой друг такъв. Имам си достатъчно грижи, за да прибавям и теб към тях.

Излязох от автомобила, извърнах се и му подадох ръката си. Десницата му не се отдели от златната ръкохватка на бастуна му.