Уилям Дийл - Хулигани

— Чувах, че Титан заплатил всички сметки, които не могла да покрие застрахователната му полица.

Човекът на Грейвз се върна обратно при линкълна на шефа си и му подаде една бала с пари през прозореца.

Изведнъж всичко се бе превърнало в бизнес.

— Стига ми толкова веселие за тази вечер — каза Сапата. — Мисля да си вдигам задника оттук. Идваш ли, Килмър?

— Мисля, че е крайно време да си побъбрим с мистър Стоуни — заявих аз.

— Аз ще се повъртя наоколо — каза Хлапака. — Изненадите ме възбуждат. Вземи камиона. Ще се прибера с Килмър.

Закрачих към черния кадилак. Камионът с грамадните гуми изрева в пясъка зад мен. Когато се приближих съвсем до колата на Титан, човекът му ми отвори задната врата.

— Влизай — произнесе свадливия му глас от задната седалка.

Влязох.

— Имаш кураж повече от див бик, войниче — каза той, — но мозъкът ти е по-малък и от този на врабец.

Той се приведе напред, заставайки почти на ръба на седалката, с крака прибрани плътно до черния бастун, а пронизителните му очи блестяха като диаманти. Когато поискаше, гласът му придобиваше ирландски ритъм примесен с меласа, глас, в който човек се вслушваше и искаше да му вярва. Но когато поискаше, можеше да бъде по-корав и от задника на каубой.

— Чувах, че си способно ченге — произнесе спокойно той. — Много кадърен си бил, така казват. Вярвам. Ти беше страхотен халфбек. Много лошо, че стана оная злополука с крака ти.

— С глезена ми.

— Крак, глезен, има ли значение? Значи ме помниш, а?

— По дяволите, мистър Стоуни, та кой би могъл да ви забрави? Всичко си спомням. Беше такова страхотно лято.

— Онова страхотно лято отдавна е мъртво и погребано. Най-добре ще направиш, ако го погребеш и ти, в противен случай можеш да си обираш крушите.

Не реагирах на тая мъглява заплаха, а само слушах.

— Знам всичко, което се случва в този град, в тази околия. И крава да пръдне, научавам го. Не съм отделял погледа си от теб и за секунда от мига, в който слезе от самолета. Добре се забавляваш.

— Просто си върша работата — отвърнах.

— Само един телефон ми е достатъчен, за да те отзоват, момчето ми. Нещо съвсем си се отклонил от служебните си задължение.

— Струва ми се, че това е вече моя грижа.

— Не ставай мечтател. Най-добре забрави миналото и се захващай с работата си. Та ти дори нямаш пълномощия за каквото и да било. Освен това тя е щастлива жена, само дето понякога се чувства малко самотна.

— Шефа ли ви изпрати да…

— Шефа дори и не знае, че си тук. Но дори и да знаеше, съмнявам се дали те помни. Той още живее в 1969 година. Смъртта на Теди го унищожи.

— Смъртта на Теди унищожи и самия него.

— На умник ли ще ми се правиш?

— Бях с него, когато загина. Такова нещо остава в теб до края на дните ти.

— Видях писмото — каза той. Гледаше право пред себе си.

Отправих му най-твърдия си поглед.

— Вие никога не сте ме харесвали, нали, мистър Стоуни? Никога не считахте, че аз съм достатъчно добър за нея.

— Казах ти това, което си мислех — отвърна той. — Ти беше добър халфбек до момента, в който пострада. След това…

Той остави изречението недовършено. Който иска, да си попълни празните места.

— Всичко беше част от наблюдението ви върху града, нали? Същото, което правите и сега. Навирате си носа отново в моите работи.

Той ме изгледа и устната му се изкриви на една страна.

— Ти си достигнал нивото си, момчето ми — изрече той.

— Също като вас, нали така?

Няколко секунди остана мълчалив и после произнесе без да ме поглежда.

— Хари Рейнс има блестящо бъдеще. Не е хубаво да хващат жена му, че се чука с ченге.

— Или пък с някой друг — добавих аз.

— Няма друг такъв, момчето ми.

— Какво ще кажеш за Тони Лукатис?

Очите му се присвиха.

— Явно ти е навик да си вреш носа, където най-малко трябва.

— Това важи и за двама ни. А и освен това вие започнахте тази тема. Струва ми се странно, че в този град всеки се притеснява за бъдещето на Хари Рейнс, а никой не дава и пукната пара за бъдещето на съпругата му.

— Тя не се кандидатира за губернатор.

— Това ли била работата, да се кандидатираш за губернатор?

— Престани да се правиш на маймуна. Точно сега в момента тя е особено уязвима. Чак ми се повдига от мисълта, че си се възползвал от ситуацията.

— Доста време и усилия сте инвестирали в него, нали? — притиснах го аз.

Очите му продължаваха да блестят дори и в полумрака на лимузината. Той рязко кимна с глава.

— Можеш да заложиш задника си — каза той.