Уилям Дийл - Хулигани

Фактът, че Сийборн беше развличал Талиани на яхтата си все още не беше указание за някакво престъпление. Задължението му като член на Комитета беше да проучва едрите инвеститори. Но ако Сийборн переше пари за Лу Коен, в такъв случай играта ставаше съвсем груба. И тогава срещите им на яхтата автоматически се превръщаха в сериозно доказателство.

Реших да сменя темата на разговора.

— Какво знаеш за Чери МакДжий? — запитах го аз.

— Че е мъртъв — отвърна Хари.

— И аз го знам. Интересува ме преди това.

— В Ковингтън беше телохранител, свърши една работа по договор за Драганата, когато Баниън се опита да го измести.

— Значи МакДжий работеше за Триадата когато дойде тук?

— Не знам със сигурност. Но и никой не се разтъжи особено когато го гръмнаха.

— Кога се премести тук?

— Дойдох заедно с О’Брайън. Бях един от сватбените подаръци за децата. Така че дойдох с тях. Някъде преди девет месеца трябва да беше.

— Бяха ли купили вече къщата?

— Да, и тя беше от сватбените подаръци.

— И каква беше реакцията, когато очистиха Талиани?

— Да ти кажа, преживял съм две войни. Когато пречукат някого от фамилията, първото нещо, което се прави, е всички да се съберат заедно, за да преценят кой може да го е направил и защо. Така и направиха на следващия ден в къщата на Франко, когато беше поменът.

— И какво стана?

— Ами нищо. Не стигнаха до никъде. Просто защото Франко и Драганата вече ги нямаше. На всички им трепереха здраво мартинките. Те дори и не си помислиха, че някой може да е разбрал за тях. Стана дума и за теб.

— Какво по-точно?

— Че си имал мераци на дамата на Рейнс.

— Кой го каза?

— Май че Костело.

— И след това?

— Костело каза, че си им трън в петата. Страшно ти бяха надървени. Затова и така се бях изнервил, когато О’Брайън ми нареди да организирам срещата ви. Казаха, че си пречукал Скийт и че си им подпалил чергата под краката в Синсинати, което не е лъжа.

— И после?

— И после Чевос каза, че може би е негова работа да се погрижи за ситуацията, но Костело му каза дори и да не си помисля за такова нещо, защото сега само им липсва и убийството на Феди, а и нали тогава Нанс веднъж вече се е осрал и тогава Нанс страшно се ядоса, ама страшно, и малко остана да откъсне главата на Костело. Двама души едва успяхме да ги разтървем. Както и да е, бурята отмина. По-късно Костело се извини на Нанс, каза му, че всичко е забравено, и тогава Чевос се обади, каза че, има шанс да използват тая работа с парчето на Рейнс, за да те премахнат.

— А Костело какво каза?

— Каза, че ще си помисли, а Чевос добави, че ти си бил кутсуз човек, и каза „Мине ли ти черна котка път, пречукваш я, и толкова“. Точно това бяха думите му и Костело още веднъж повтори, че щял да си помисли.

— Имат ли някакъв материал за мен?

— Не, доколкото знам, само слухове. Господи, само ги виж.

Двете кучета се бяха вкопчили в центъра на арената. Мръсният под, стените, всичко беше опръскано в кръв. Кучето свинар вече не беше новобранец. Муцуната му беше раздрана чак до кокала. Внезапно ми се прииска да се махна веднага оттук.

— Някой от мафията да няма зъб на Талиани?

— Аз поне не съм чувал.

— А някой отвътре да им се е заканил?

— Хей, нали ти казах, че няма такова нещо, човече. Всички бяха щастливи.

— Още нещо да ми кажеш?

— Ами… има още едно нещо, за което съм чувал. За някаква много голяма пратки дрога, която идвала насам. Ама много килограми.

— Е, какво по-точно?

— Знам само, че идвала някъде от юг. Извън страната. Знам го, защото някои от момичетата ни са на хероин, а в последно време снабдяването хич го няма.

— И…

— И корабът закъснява. Казват, да не се тревожим. Може нещо я буря да ги е забавила, я нещо друго такова. Защото ако ги бяхте арестували, щеше веднага да се разчуе. Колегите ти умират да се похвалят.

— А може би именно за там да се е отправил Нанс, за да прехване товара.

— Какво по-точно за Нанс?

— Покрил се е. От понеделник го търсим, няма никаква следа от него.

— Не знам нищо за това — сви рамене Несбит.

Долу на арената богинята на съдбата се беше разгневила за нещо на свинарчето. Старият боец го беше захапал за гърлото и за пръв път от началото на битката издаваше ръмжене. И на най-страничния човек му ставаше ясно, че дребният булдог сдаваше багажа. Единият му крак се люшкаше така, сякаш костите в него бяха изпаднали нейде, а от гърлото му струеше кръв.

— Тръгвам си — казах аз на Несбит. — Кога искаш да изчезнеш от града?