Уилям Дийл - Хулигани

Едно от кучетата нададе най-протяжния вопъл, който някога съм чувал. Това беше вик на агония, която сякаш нямаше край. Очите ми сами се заковаха върху ринга.

Старият боец беше захапал малкия свински пес за задния крак и разтърсваше глава, докато новобранецът отчаяно се мъчеше да се освободи.

— Захапал е животното ми! — изрече отчаяно Несбит.

— Как по-точно?

— Забил е зъби в задния му крак, като при това е захванал устната си. Не може да пусне, а другото не може да се отскубне.

Реферът внимателно се приближи до вкопчените животни, измъкна един прът и започна да разтваря челюстите на стария боец. Видяното ми беше повече от достатъчно.

— Виж какво, не можем ли да излезем отвън да поговорим? Това направо ми действа на нервите.

— Имаш слаб стомах ли?

— Нещо такова.

— Вземат малка почивка, докато реферът се мъчи да отвори зъбите му с пръчката.

— Та какво ти каза О’Брайън когато му се обади? — продължих аз.

— Нищо. Наоколо било чисто. Мяркали се само някакви ловци на стриди, и някакъв мъж се мъчел да си закара платноходката до пристанището. Това било всичко.

— Кога беше това?

— Ти потегли в десет и пет.

— Ще се озовеш в лайняната река само да променя малко времето, знаеш го прекрасно, нали?

— А къде мислиш, че се намирам в момента? Точно съм тръгнал нагоре по лайняната река без гребла. Всички искат да ми пръснат задника — местната полиция, федитата, фамилията Талиани, или поне онова, което е останало от нея. Остава само и морската пехота да ми се наточи…

— Някой те заплашва ли?

— Не е необходимо да го съобщават по радиото, за да го разбера, авер. Аз бях главният телохранител на О’Брайън. Работата ми беше да го пазя да не го убият. Осрах се. Да не мислиш, че ще ми дадат втора възможност? О’Брайън беше част от семейството, беше зет на стария Франко.

— А може би тъкмо това са целели.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Говоря, че е възможно някой от семейството да е желаел смъртта на Джигс, някой от едрите фигури във фамилията. И че е възможно този някой да е организирал цялата работа, за да се осигури със съвършеното алиби — като моя милост, например. По дяволите, Хари, за какво ме вземаш…

— Хей, ти какво, да не мислиш, че аз съм очистил О’Брайън? О, стига. И че фамилията ме е накарала да свърша това? Хайде, хайде. По дяволите, авер, имаш нужда от психиатър, ако наистина ти се въртят подобни идиотщини из главата. Цялата шибана фамилия се тръшка като чумава, и ти си мислиш, че някой от тях стои зад цялата работа?

— А защо не? Тоя шибан Дуумстаун е доста апетитно парче. Защо да не стане еднолична собственост?

— Ако си мислиш, че е работа на някой от семейството, значи не си наред.

— Какво ще кажеш за Чевос? Или Нанс?

— Но те са част от семейството!

— Не съвсем.

— Там няма никаква вражда. Няма какво да делят. Всички бяха щастливи до момента, когато очистиха Талиани. Всеки си имаше своя пай.

— И преди се е случвало, знаеш. Изведнъж на някого се отваря голяма глътка и хоп…

— Не и в нашия случай, авер. Вярно, тоя Нанс е абсолютен задник, но просто не ги виждам двамата с Чевос да вършат тая работа. Виж, казвам ти, нямаше абсолютно никакви проблеми, ако не броим това местно негро.

— И пак не ти вярвам, Хари — казах. — Като нищо може да си ме домъкнал в това скапано пасище само за да ти изфабрикувам алиби.

Несбит започна да се поти. Кучетата отново продължиха да се трудят на ринга, но той вече бе загубил интерес. Той вече беше мой. Изтри чело с опъкото на ръката си и се приведе към мен, шепнейки в ухото ми да надвие разбеснялата се тълпа.

— Какво искаш да знаеш? Ето, ще ти опиша мъжете, които бяха с теб сутринта, единият имаше размерите на боксьор от полутежка категория, а другият си беше загубил нейде едното ухо… ти изяде закуска, дето щеше да тръшне и хипопотам. После отиде до една друга маса и разговаря с две други птички…

Той задъхано съскаше в ухото ми, от устата му се сипеха несвързани подробности, точно както му идваха наум в момента, неща, които на никого не би хрумнало да му ги съобщи. Определено беше много наблюдателен.

— Добре — прекъснах го аз, — засега може да ти хвана вяра. Имаш ли нещо да изтъргуваш? Това е твое парти, така че предполагам, че ти трябва нещо, и тъй като Коледа отдавна отшумя, сигурно имаш нещичко в торбичката. Защото в противен случай нямаше да киснем в тая воняща дупка.

— Виж, знам почти сто процента, че съм на челно място в шибания им списък. Не мога да поема риска да духна от града, ако са ме нарочили да ми пръснат черепа. Триадата си има хора на щат навсякъде из околията. Арестуват ли ме, и мигом ще се разчуе, както стана и вчера. И тогава вече не мога да стигна до границата с Южна Каролина, за Бога.