Уилям Дийл - Хулигани

Повечето от тълпата спокойно можеха да минат за разорени фермери, каращи я на социални помощи, но така изглеждаше до момента, в който представлението започна. Тогава стана ясно, че тук бяха представени само хора като генерал Грант и Бен Франклин.

Мястото изведнъж се превърна в тютюнев аукцион. Човекът на Грейвз застана в средата на ринга и направляваше шоуто с отегчения финес на метр д’отел. Съсухрено старче със злобна физиономия и рошава бяла брада, когото взех за чичо Джоли, стоеше зад него с дебела пачка билети за кино, като раздаваше талонче при всяко залагане, след като драскаше нещо по тях, очевидно размера на облога и името на кучето.

Тук циркулираха много пари, големи пари. А това беше само първият бой. Клайд Барроу като нищо можеше да се пукне от завист при тази гледка, след което нямаше да му остане нищо друго, освен да си подаде оставката.

Киното в Сейнт Бока Гомес беше преживяло най-добрите си дни по времето на разцвета на Грета Гарбо и Тейлър, когато блясъкът и двойните прожекции облекчаваха мъките на Голямата депресия. Боядисаните му някога в розово стени бяха олющени и избелели, а изящните гънки на стила арт деко около свода му бяха безмилостно нацвъкани от гълъби и чайки.

Киното стоеше самотно и тъжно, заедно с прилежащия паркинг, който заемаше цял квартал, изправено срещу малък парк. А зад него, подобно на някакво праисторическо чудовище, се издигаше дрипавия скелет на влакчето в пратера, размърдващо спомени за времето, когато светът беше малко по-невинен и Сейнт Бока Гомес беше игралната площадка на градската средна класа.

Сега кинотеатърът представляваше етническа забележителност, специализирана в прожектирането на чуждестранни филми на оригиналния им език. Привличаше достатъчно народ, за да не го затворят, но не чак толкова, че да бъдат полагани големи грижи за него. Паркът от отсрещната страна на улицата също беше запуснат. Палмовите му дървета бяха изсъхнали и прашни, малкото езеро замърсено, а по-голямата част от лампите бяха изпочупени или изгорели. Нощно време никой не смееше да се приближи до него, освен пияниците, скитниците и хищниците.

Оттук океанът не можеше да се види, закрит от подножието на една от онези многобройни дюни, от които градът беше получил името си. Пътят, който се виеше покрай него към брега, беше порутен от времето и засипан със счупени бутилки и кутии от бира.

Дълга черна лимузина беше паркирана в зоната обозначена от знака „Паркирането забранено“ точно пред входа на кинотеатъра. Двойната прожекция се състоеше от Рома и Ла Страда. Стизано и сбирщината му бяха дошли за последния, Ла Страда. Стизано, един непоправим киноманиак, беше оставил жена си у дома, и бе отишъл на кино с първия си телохранител и още две горили. Това беше техният начин на разпускане.

Всички още бяха в траурни черни одеяния. Първи се появиха двамата телохранители, които приличаха на плажни безделници, с вратове заплашващи да пръснат яките на ризите им. Огледаха внимателно улицата, после единият се върна и отвори вратите на кинотеатъра и оттам излезе телохранител номер едно, кльощав мъж с болнав вид, с цвят на мокър цимент. Той повдигна рамене и повика шефа си.

Стизано беше едър и представителен мъж, с бяла коса спускаща се към раменете му, и изглеждаше повече като като някой градски поет, отколкото гангстер. Подпираше се на ебонитов бастун с пръсти обсипани в пръстени.

Шофьорът заобиколи колата да отвори вратата.

И изведнъж всички се превърнаха в кули на конци и затанцуваха под ритъма на безшумен барабанчик. Парченца плат се разхвърчаха от дрехите им, а кесиите с пуканки хвръкнаха във въздуха.

Единственият шум, който се разнасяше, беше звукът на куршумите врязващи се в плътта им, и след миг трясъкът на стъклата, пръскащи се на парчета, и експлозията, с която се пръсна на трески касата на киното, и после пукането на крушките във фоайето.

Пукпукпукпук…пкпукпукпукпук…

Пукпукпукпукпукпукпукпукпук…

Счупени стъкла обсипаха улицата.

Петима души останаха проснати във външното фоайе, върху тротоара, в канавката.

Всичко беше станало толкова бързо, че никой не бе успял да издаде дори и звук.

Нямаше и звук от стрелба.

Нито пък блясъци от изстрелите.

Нищо.

Нищо, освен пет кукли на конци, подръпвани от невидимите пръсти на смъртта.

И изведнъж всичко свърши, както беше започнало. Над парка отново се възцари тишина.