Уилям Дийл - Хулигани

Един стар приятел,

Беше последвано от постскриптум с телефонния й номер. Бях опитал да й позвъня, но никой не ми отговори. Бих пренебрегнал обаждането й, ако не бяха две съществени причини. ДиДи Лукатис беше сестра на Тони Лукатис, а Тони Лукатис на времето е бил любовник на Доу. Това автоматично гарантираше, че ще й се обадя. Но Бабс Томас също така ми беше казала, че ДиДи Лукатис е личната секретарка на моя любим дюнтаунски банкер, Чарлз Сийборн. Това беше от изключителна важност. Тя можеше да знае много за взаимоотношенията на Лу Коен със Сийборн.

И после се замислих за Доу. Първите й две обаждания бяха простички и съвсем делови: „Моля, обадете се на мисис Рейнс за таксата за жребеца.“ Прекрасно и пестеливо. С последното си обаждане ме известяваше, че вечерта няма да я има у дома, но мога да й се обадя сутринта след десет. С това искаше да ми каже, че Хари се е върнал в града. Внезапно усетих силна нужда да я видя, само защото нямах тази възможност, и изпитах известно чувство за вина, че не й се бях обадил по-рано през деня.

Бензиностанцията на чичо Джоли секна всичките ми приятни размишления. Не беше трудно да я види човек; щеше да е далеч по-трудно да не я открие.

Изглеждаше като футболен мач в петък вечер. Един областен полицай регулираше движението, по-голямата част от което се вливаше в същия прашен път, по който се устремих и аз. Някъде към две мили плътно следвах тълпата заобиколен от борови дървета и палмови храсталаци, докато накрая се добрах до паркинга. Сред напуканата и олющена боя с мъка прочетох табелата: ПАРКИРАЙТЕ ТУК ЗА БЕНЗИНОСТАНЦИЯТА НА ЧИЧО ДЖОЛИ.

Имаше най-малко сто коли.

Парирах сред прашни шевролети и додж, понтиаци с високо повдигнати задници, и пикапи с ловни пушки окачени но стойки до задните стъкла, и се слях с тълпата. Тъкмо подминавах един от онези камиони с огромни гуми високи повече от човешки ръст, когато вратата му се отвори и отвътре се провря карамеленото лице на Муфалата Хлапака.

— Да не си сбъркал улицата? — запита ме той.

— Какво правиш тук? — върнах му въпроса.

— Просто си държа под око територията.

— И аз.

— Само спокойно, бебчо. Тукашните получават нервни тикове от непознати физиономии.

— Ще ми кажеш ли все пак какво става?

— Искаш да ми кажеш, че не знаеш защо си бил толкова път чак дотук ли? — запита ме той, без да вярва на ушите си. — По дяволите, човече, пък си мислех, че си ясновидец. Това са кучешки борби, бебчо.

Това вече надхвърляше всичко.

Кучешките борби бяха последното нещо на земята, което очаквах да видя тук. Бокс с голи ръце, порно-шоу, карнавал, какво ли не ми беше минало през ума, когато видях върволицата от коли устремила се насам, само не и това.

— Кучешки борби — повтори той. — Май не са ти любимия спорт, а?

— Господи, кучешки борби. Не знаех, че такова нещо още съществува.

— Е, сега вече знаеш, човече, защото за това става дума.

— Да не мислиш да арестуваш тоя народ?

— Кой, аз? Сам? По дяволите, човече, ако бях такова куку, изобщо нямаше да имам никаква линия на живота. Тия хора вземат увлечението си много присърце. Да не искаш да прекараш времето до Деня на Страшния съд в гористите блата на южната шибана Джорджия? Ако бях на твое място, щях веднага да си плюя на краката и да благодаря на Бога, че съм оцелял.

— Нямам намерение да създавам никакви неприятности на когото и да било — опитах се да го уверя аз.

— Тогава какъв вятър те довя тук, по дяволите?

— Получих покана за среща.

— Ти наистина си страхотен. Стик ми разказваше за теб. „Той е страхотен, вика“. Само дето забрави да уточни какъв точно, а именно, че си страхотен кукуригалник.

— Е, нали знаеш как е, когато се озовеш в непознат град — казах. — Готов си на какво ли не, само да падне малко веселба.

Гледахме как прииждаше множеството от мъже с филцови шапки, работни комбинезони, и презрамки, куп преуморени жени в парцалите на Армията на Спасението, влачещи със себе си четири и пет-годишни деца, проследихме развоя на няколко приятелски спора за кучешките достойнства, видяхме как двама обсипани с лунички гимназисти се устремиха в храсталаците да разрешат правото за притежание върху едно здраво парче, което на външен вид изглеждаше най-много тринайсетгодишна, ако не се броеше бюстът й, върху който спокойно можеше да се сервира семейна вечеря за Деня на благодарността, видяхме жена да води за ръка чедото си, способно за нула време да омете пържола за два долара, и няколко чернокожи, само мъже, с обветрени и напукани лица, от които не слизаше усмивката.