Уилям Дийл - Хулигани

Със свечеряването се довлякоха и почетните гости на тържеството, група наострени с ъгловати лица дилъри в костюми от полиестер. Тъмни субекти, общо двадесет на брой, движещи се вкупом. Римляните пристигнаха, време беше да започва празненството.

— Типове от конната писта — обади се Муфалата. — Никога не им стига на надбягванията. Само ги погледни тия типове, човече. Престъпници. А, ето го пристига и най-главният.

Това сигурно беше императорът — в един сребристосив Линкълн дълъг достатъчно да побере цяло коледно увеселение. Колесницата спря да си побъбри малко с пазача на пътя.

— В онази кола се намира Елрой Лютер Грейвз — съобщи ми Муфалата. Сега вече ми ставаше ясно какво диреше той тук.

— Елрой Лютер?

— Така се казва, бебчо. Елрой Лютер Грейвз.

— Не е лошо да го знае човек — отбелязах аз и реших да зърна по-отблизо човека, към когото всеки изпитваше такова огромно уважение. Тъкмо обаче се запътих към лимузината и се блъснах в някаква много солидна преграда. Оказа се ръката на Муфалата Хлапака. Той никога не гледаше събеседника си при разговор; погледът му винаги се рееше някъде в пространството.

— Аха — изкашля се той.

— Аха? — изкашлях се аз.

— Аха. Изходът е от другата страна.

— Да го духа — изръмжах аз.

Муфалата отдръпна ръката си.

— Окей — каза той, — но да знаеш, че си на негова територия, човече. Тук няма място за шеги.

Размислих върху думите му. Хлапака искаше да ми каже, че това тук е територия не само на Грейвз, но и негова.

— Не знаех, че си тук по работа — казах. — Извинявай.

— Няма защо. Така стоят нещата. После ще ти разкажа с подробности.

— Добре. Значи действаме според твоя сценарий.

— Така е добре — каза той. — Значи така, тактиката на Хлапака е следната: дръж се нехайно, не стъпвай накриво, не се набивай много в очи, зяпай си небрежно, но си имай три наум.

— Може ли да възникнат неприятности тук?

— Стъпи ли някъде кракът на Елрой Лютер, неприятностите вече са там. Той ги привлича така, както кенефът мухите.

— Добре, а ти лично очакваш ли неприятности?

— Току-що ти отговорих на въпроса — каза Хлапака и си затвори устата.

— Ще позяпам малко наоколо — реших аз.

Последвах сребърната колесница на стотина ярда надолу по пътя, където той свършваше при едно старо крайпътно ханче, голяма сграда с конусовиден покрив, прозорци с дървени щори и силен шум вътре.

Там бяха и кучетата. Страховити кучета. Не онези безобидни създания. Това бяха настръхнали, озъбени, ръмжащи кучета, ръфащи с пожълтели зъби железата на клетките си. Усетих как кожата по ръцете ми настръхва.

Общо изброих някъде към триста и петдесет души, най-много четиристотин, нагъчкани като сардели вътре, всеки от тях платил по десет долара за вход, всеки мъж, жена и дете, на гиганта до входа. Той беше плешив и с черна брада, с работен комбинезон без риза, с ръце като автомобилни гуми и гъсти къдрици по раменете. За всички онези, които не биха се впечатлили от размерите му, от страничния му джоб небрежно се подаваше дръжката на един 38 калибров полицейски специален.

Когато тълпата извън арената изтъня до половин дузина души, от предната седалка на линкълна се измъкна един висок и сух като върлина чернокож мъж. Задният прозорец безшумно се спусна, той се пресегна вътре и измъкна цяла бала банкноти достатъчни да издуят и най-дълбокия джоб. За миг мярнах едно красиво тъмнокожо лице до прозореца. Бях си представял прословутия Грейвз Носа като някаква маймуна. Но ако това беше именно той, а аз бях почти уверен, това означаваше, че той е смърт за жените. По-възрастен от представата ми, някъде към 45, плюс-минус две години. Гъстата му къдрава коса вече сивееше по слепоочията, а над едното му око се врязваше дълбок белег, друг над лявото ухо му беше донесъл светлосив кичур. Носът му беше прав и не по-голям от моя. Носеше слънчеви очила със златни рамки. Предполагах, че с тях лягаше и ставаше.

Стъклото се издигна без всякакъв шум и кльощавият се запъти към задната врата на Чичо Джоли. Значи ето какво представляваше тази дупка. Грейвз Дългоносия беше банкерът. А тази къща беше банката му.

Запътих се към вратата. Десетачката ми изчезна в лапата на контрольора. Поне шест пъти ме измери с черните си като въглен очи преди да ми кимне да влизам.

В лицето ме лъхна като вряла вода шум, жега и букет миризми. Около ямата в центъра бяха издигнати концентрични редове. Кани с контрабандна ракия се подаваха нагоре и надолу по редовете. Някои от семействата си бяха донесли кошници с провизии, които унищожаваха с вълчи апетит в очакване шоуто да започне. Димът от цигарите се стелеше около половин дузина двеставатови крушки окачени над дървения подиум.