Уилям Дийл - Хулигани

— Значи това ти трябва, а? Искаш гаранция, че законът ще те измъкне от града без косъм да падне от главата ти? — запитах изненадан.

— Веднъж само да се измъкна, и вече могат да го духат — каза той. — Имам няколко приятели във Финикс. Ще си сменя името. Но аз не мога да поема риска, разбираш ли, някакво тъпо ченге, ще ме извиняваш за израза, да ме пъхне в кауша.

— Защо не си тръгнеш с колата?

— Защото е тяхна собственост. Кредитните карти и те са техни. Оставих колата в един паркинг на центъра с кредитните карти заключени в жабката, и им изпратих ключовете. Гледам да се измъкна без да им дължа нищо. По дяволите, не ми стискаше даже да си изтегля парите от банковата сметка, знаеш ли? Всичко е организирано от компанията.

— Значи си белязан, а?

— Имам малко пари, колкото да ми стигнат докато се добера до мястото. Виж, не искам нищо, освен едно извозване и малко компания до Джаксънвил. Качват ме на самолета и толкова. Сега още ли ме подозираш, Килмър?

— По дяволите, мисля си, че дори и аз съм в списъка на заподозрените.

— Трябва ми малко прикритие, човече, за да се измъкна. Какво ще кажеш?

Шумът на тълпата ме дразнеше и се видях принуден да хвърля поглед към ринга. Дребното свинско пале бе сграбчило стария боец за едното ухо и го влачеше през ринга.

— Нали виждаш какво имам предвид — изкрещя Хари, за миг забравил проблемите си.

— Какво ще предложиш в замяна?

— Ама на теб наистина само това ти е в главата.

— Да, точно така. Единствената ми мисъл в момента е само как да се измъкна от тая кочина тук.

— Нали вече ти казах, какво искаш да знаеш?

— Всичко, което ти е известно.

— Но то е съвсем малко.

— Какво ще кажеш за наркотиците?

— Нямам нищо общо с дрогата.

— А нещо да ми кажеш за Чевос?

— Добре, кажи какво те интересува? Искам толкова малко, само да ме измъкнеш от града. Това не е Инквизицията. Не мога да предам никого. Това няма нищо общо с моя проблем.

— Да съм те молил да предаваш някого, Хари? Ти ме принуждаваш да ти задам поне двайсет въпроса, това е всичко. До този момент не сме правили бизнес с теб. Какви са правилата на играта?

— Виж, не знам какво искаш да научиш. Има едно нещо, което наистина не го знам, и то е, че не знам кой очисти всички тия хора.

— Хайде да започнем отначало. От момента, в който пристигна тук от Синсинати.

Той се замисли за момент, докато аз през това време наблюдавах развоя на ринга.

— Пристигнах тук преди четири години — произнесе накрая той. — Бяха само Талиани, Костело и Коен, нямаше други. По онова време бях от войниците на стария.

— И какво стана?

— Нищо. Трябваше да отседнем в онзи стар хотел, където сега е Стрип, но това беше загубена работа. Накрая се събрахме на яхтата на онзи авер.

— Кой авер?

— Не си спомням името му.

— Местен ли беше?

— Аха. Някаква дуумстаунска клечка. Мисля, че беше някакъв от банковия бизнес, ама едра клечка. Виж, ако искаш да знаеш истината, беше един от онези двамата, с които разговаря на закуска.

— Сийборн и Дънлийви?

— Не си спомням, не мога да помня имена.

— Чу ли за какво си говореха?

— Никога не чувам нищо. Не ми влизаше в работата. Когато си тръгвахме обаче, Талиани каза на Костело, че според него тоя момък бил готов.

— Искаш да кажеш, че те са сключили някаква сделка с него ли?

— Такова впечатление получих. И всъщност сигурно е така, защото всички имаме сметки открити в банката му.

— Коя банка?

— Сийкоуст Нашънъл.

— Вие всички имате сметки в една и съща банка?

— Разбира се. Плащанията ни се извършват автоматически. Всеки петък, можеш да заложиш на това. Всичко е автомат.

— И цялата фамилия е така?

— Поне доколкото аз знам.

— Отбивахте ли се пак с Франко?

— Още веднъж. Отседнахме на същата яхта. Този път беше само по-възрастният, не онзи, дето изглежда като полутежка категория, и доведе със себе си още един юнак. Нисичък, мършав. Някъде към тридесет и пет, четиридесетгодишен.

Проклех се защо не се бях постарал да разуча нещо за Сътър и Логан. Те бяха двамата членове на Комитета, които все още ми бяха съвсем неясни. Не знаех дори как изглеждат, на колко години са, нищичко освен имената им и занятието им. Сътър беше човек в бизнеса на масмедиите, докато Логан беше адвокат.

— Случайно не се ли казваше Сътър или Логан?

— Може да се е казвал и Мусолини — изскимтя Хари.

— И ти не можа да чуеш нищо от разговора им, така ли?

— Не мога да чувам такива неща, Килмър, знаеш го много добре. Нашата работа е „не знам, не чух, не видях“. А и през цялото време нямах представа какво точно става. По дяволите, и сега не знам нищичко.