Уилям Дийл - Хулигани

Въздъхнах. За момент се беше стрелнала надежда, че на Хлапака може да му е хрумнало нещо наистина интересно. Но той още не беше свършил.

— Не знам причината, разбираш ли — продължи той. — Щото ако куфалницата ми можеше да загрее защо го прави, щях да му пръсна задника. Или нейния задник. Знаеш ли, като си помисля, нищо чудно да е някоя фуста, не мислиш ли?

— Ами, — проточих — успеем ли да установим мотива…

— Не става дума за никакъв шибан мотив, човече — прекъсна ме той. — Става дума за това, какви бръмбари бръмчат в главата на нашия човек. И защо го прави. В живота няма логика, не разбираш ли. Това е мит. Истината е там, че няма нищо реално, а само си ги измисляме разните му там реалности. Това е същата работа, както и с крака — когато го засърби крака и ние зачешем нашите, тогава ще му скочим на врата.

— Добре — казах. — Засърби ли ме крака, мигом ще те повикам.

Той се изкикоти.

— Помисли си — препоръча ми той.

— И благодаря за подкреплението.

— О, няма за какво — отвърна той.

Пет минути по-късно фаровете ми откроиха на платното пред нас фигурата на Сапата. Двигателят на камиона работеше на място, а той ни махаше с фенерче. Натиснах спирачки.

— Хлапак, знаеш ли къде е Сейнт Бока Гомес, някъде в края на Оушънбай?

— Не.

— Тогава карай след мен. Но не се помайвай.

— Какво става, по дяволите? — изревах аз докато той се катереше обратно в кабината на камиона.

— Станало е ново клане — изкрещя ми той в отговор и камионът изрева изпълзявайки на платното. Беше лепнал червения буркан на покрива, а сирената пронизително виеше под предния капак. Не бях карал така откакто бях завършил колежа. През почти цялото време бях прегърнал кормилото.

Пътят до Сейнт Бока Гомес ни отне половин час. Излязохме на гърба на театъра, облян в зловещо сияние, което сякаш искаше да ни подскаже каква гледка ни очаква.

Тази специално бе привлякла най-голямата тълпа, която бях виждал до този момент, имаше най-малко една дузина полицейски коли, червени и сини буркани като луди се въртяха навред около нас, заливайки ни с призрачни светлини.

Едрите клечки се бяха скупчили в полукръг с приблизително петдесет ярда в диаметър пред кинотеатъра. Никой не смееше да прекрачи вътре в полукръга, дори и те. Няколко човека от отдела по убийствата разпъваха жълта предупредителна лента с надпис около периметъра на кинотеатъра и колата.

Ник Салваторе бе възседнал предния капак на колата си, захапал тънка пура, с вид по-тъжен и на хрътка изтървала заек. Дъч седеше напречно на предната седалка на колата си с крака протегнати върху улицата.

— Това е смешно — каза той, без да се обръща към никого в частност. После се огледа и продължи: — Да има още някой като мен тук, дето ще се скъса от смях, а?

— Какво, по дяволите, е станало? — запитах.

— Някой се е опитал да бие убийството от Деня на Свети Валентин — произнесе Дъч.

— И точно пред шибаните ми очи — допълни Салваторе, клатейки глава.

Дъч и той заклати глава.

— Последните четири дни донесоха години работа за гениите от отдела по убийствата. Ако наистина сме родени с късмет, следващото столетие може да открият загадката.

— Кой е този път? — обърнах се към него.

— Семейният човек — каза Дъч. — Нали така го наричаше. Един голям човек от семейството.

— Стизано?

— И още цял куп дребосъци около него. Салваторе е видял всичко. Той е свидетел, можеш ли да си представиш? Ей, няма ли някой да види колко е смешно всичко това?

Салваторе пропусна репликата покрай ушите си. Той изгаряше от нетърпение да започне отново разказа си.

— Направо няма да ми повярвате — каза той, произнасяйки много бавно и разчленено думите, сякаш го записваха на магнитофон, като сочеше интересните сцени докато описваше клането. — Стизано излиза от киното, аз съм някъде на стотина ярда от него, и изведнъж… сякаш някой разклати здраво земята. Изпопадаха като зрели круши. И в този момент става нещо, от което направо да ти настръхнат косите, човече. Не чувам нищо, нито виждам нищо. Най-силният шум, който долавям, е когато куршумите ги пронизват. След това се раздрънчаха стъклариите, касата, витрините. Велики Боже, направо ми се взе акъла.

Пред театъра лежаха пет тела; навсякъде беше посипано със счупени стъкла и всевъзможни натрошени късове. Няколко куршума се бяха забили в колата.

— Все едно е избухнала бомба — отбелязах.

— Беше като в някаква сюрреалистична картина — пригласяше Салваторе.