Уилям Дийл - Хулигани

Нямаше стол или маса, които да си подхождат една с друга.

Повечето от стените бяха покрити с гигантски плакати от филми на Богарт. Най-големият от тях представляваше едно гигантско увеличение на Боги с цигара в уста и изкривена устна, застанал пред нощния клуб на Рик в белия си смокинг. Близо до него Питър Лоре се пулеше с жабешки очи в една арогантна Сидни Грийнстрийт, докато на друга стена Клод Рейнс, издокаран в униформа с островърха шапка, гледаше арогантно към Конрад Вайдт, който имаше вид на човек, погълнал развален хайвер.

И, разбира се, Бергман. Вечната девственица се взираше тайнствено изпод периферията на шапката си от противоположната на Боги стена.

Но не филмовите плакати придаваха този зловещ вид; ефектът се създаваше от главите на животни, разместени като ловджийски трофеи между фотоувеличенията; психеделични глави на животни от папие-маше, боядисани в кошмарни цветове. Имаше един ненормален слон на розови точици и един гигантски хипопотам с бледоморави очи. Оранжева змия на сини ивици се виеше около колона опряла в тавана, и един папагал в лапис лазули се полюшваше на бронзов обръч под вентилатор на тавана.

Сервитьорките се бяха напъхали в тесни кожени панталони и каубойски ботуши с гущеров цвят и носеха сутиени от същата кожа, които едва ли можеха да се нарекат такива, и шапка за сафари.

Мондо Бизаро беше една консервативна оценка.

Тълпата беше еклектична като декора: туристи, колежанчета, сводници, жиголо, педерасти, прави и обратни, местни юнаци от пласмента, и жени от всякакъв калибър и вид.

Заехме една маса срещу входа и загледахме цирка Максим. Чудех дали ще успея да зърна ДиДи Лукатис сред тълпата, или ще успея да я позная, ако я зърна.

Не минаха и пет минути и действието започна.

Първо усетих нечий поглед. Усещането тръгна от тила ми и се разпростря около ушите ми. Стиснах зъби и изтърпях известно време, след което се огледах небрежно.

Виждах я като на отделни кадри, източена лъвица, да плува във въздуха сред потните танцьори, подчинявайки се на убийствения ритъм, който беше децибели над прага на човешката издръжливост. И всичко това обвито в пушек, дебел и канцерогенен.

Косите й със слънчев цвят изглеждаха така, сякаш са били ресани в продължение на часове от нечии пръсти; дълги коси, струящи като водопад по стройни и широки рамене. Ефирната й бяла памучна блузка беше разкопчана до кръста и се държеше на онази смущаваща структура, която причинява големи главоболия на някои жени, а други кара да бягат при пластичните хирурзи. По бронзовата й кожа нямаше и следа от бански костюм, поне аз не можех да забележа. Дългите й тънки пръсти галеха заоблените линии на хобота на пурпурния слон. Другата й ръка държеше чаша с шампанско в шепата, тънкото стебло промушено между пръстите й.

Наблюдавах я как се плъзга сред френетичните танцьори без да докосва никого. Дали тренираше специално пред огледало или всичко й идеше отвътре? Не че имаше кой знае какво значение.

Беше ли възможно да е ДиДи Лукатис? Зачудих се. Начинът, по който се развиваха нещата, караха егото ми да търси отдушници.

Отне й доста време докато дойде до масата ни.

Тя се плъзна в противоположния ми стол и стана част от него, галейки стеблото на чашата си с връхчето на пръста сякаш можеше да усети всяка негова молекула.

— Здравей — казах аз, нахлузвайки най-обаятелната си усмивка.

И точно в този момент разбрах, че тя изобщо не се интересуваше от мен.

Имаше очи само за Стик, който се беше облегнал на стола си с ръце в джобовете и цигара увиснала в края на изкривената му усмивка.

— Знаеш ли какво ще ти кажа — произнесе той. — Това място все пак притежава някаква класа.

Гласът й започваше някъде откъм пъпа, наполовина кадифе и наполовина водка.

— Ой, ами че то и приказвало — измърка тя.

Класата внезапно изчезна. Изведнъж се бях превърнал в подслушвател.

Стик имаше забележителен подход.

— Кръчмата е тъпкана с по-млади, по-красиви и по-богати момчета. Защо избра точно мен? — запита той с най-грубиянския глас, който бях чувал някога.

Усмивката й не трепна.

— Харесва ми вратовръзката ти — заяви тя. — Умирам за стари и прогнили вратовръзки, които вече се нищят. А и костюмът ти. Не мисля, че вече някъде още шият такива.

— Не шият. Той е по-стар от вратовръзката — каза Стик.

— Да не се окажеш някой упорит? — запита тя. — Господи, предизвикателства ми дай.

Приведох се към Стик.