Уилям Дийл - Хулигани

Затичахме към товарната платформа и аз плонжирах върху ламаринената площадка, придърпвайки момичето с мен, след което се затъркаляхме в нишата и се блъснахме в една стоманена врата.

Шофьорът натисна педала на газта и колата се втурна към нас; прекалено късно съзря препятствието. Метал застърга в дърво. Ъгълът на платформата издра една стоп-светлина, и откърти част от бронята. Седанът се люшна встрани, гумите му се опитаха да усилят сцеплението си с паважа, но не успяха, автомобилът се разтърси като обезумял и се блъсна със задницата си в отсрещната стена. Искри се разхвърчаха от разбитата задна част.

Стрелецът обаче не се трогна от пораженията. Три нови изстрела издрънчаха във вратата зад нас.

Точната стрелба не спада към силните ми страни. Пистолетът ми обаче беше оборудван с фосфоресциращ мерник и аз изравних тежкото си оръжие с колата, укротих ръката си, върхът на мушката кацна точно между, мерника, и започнах да изстрелвам куршум след куршум в изкривената от ненавист маска зад задното стъкло. Прозорецът се пръсна на хиляди парченца.

Нападателите обаче не се отказваха лесно. Седанът закова спирачки и чух как шофьорът превключваше скоростта. Преди още да успее да освободи съединителя от другата страна на улицата изгърмя още един пистолет. Три изстрела пронизаха мъглата. Два от тях разбиха окончателно задното стъкло на колата. Третият рикошира в задната броня само на инч над резервоара.

— Стреляй в гумите! — прелетя през улицата ревът на Стик, последван от още един изстрел; куршумът му изригна в огнен фойерверк по паважа само на инч от целта.

Прогизналият от уиски глас беше най-сладкият звук който бях чувал някога през живота си.

— Всичко е наред — успокоих аз ДиДи. — Това е Стик. Вече сме у дома.

Изравних малките зелени светлинки и изпратих два куршума в задната лява гума. Тя се пръсна с гърма на ръчна граната. Шофьорът превключи скоростите и двигателят изрева; колата се втурна назад, спуканата гума се отдели от джантата и стоманеният пръстен застърга паважа. Капакът на джантата изхвърча настрани и забарабани по камъните, докато накрая се блъсна в стената и замря.

Съсипаният автомобил се вряза в контейнерите за смет, разпиля ги по улицата и в реката, и след миг мъглата го погълна.

Обърнах се към ДиДи; тя се беше подпряла на металната врата и трепереше неудържимо. Очите й бяха станали като палачинки.

— Добре ли си?

Тя ме гледа безмълвно в продължение на няколко секунди и сетне закима яростно.

— Бива ли те с числата?

— Р-р-работя в-в-в б-б-банка, н-н-не п-п-помниш ли? — заекна тя.

— B-G-O-3-9-6 — казах.

Тя го повтори.

— Това номерът на колата ли беше? — запита тя.

— Точно.

Миг по-късно дотича и Стик със своя 357 в ръка.

— Добре ли сте двамата? — запита задъхано той.

— Да, и сме дяволски щастливи да те видим — казах, разтърсвайки го в мечешка прегръдка. — Откъде идваш, по дяволите?

— На излизане от кръчмата зърнах един образ да виси под една лампа на улицата — отвърна той. — Така че спряхме в края на парка за няколко минути, просто да видим какво ще стане.

— Такава значи била цялата работа — нацупи се Ларк, която през това време се беше присъединила към нас. — А аз си мислех, че е от любов.

— И от двете, скъпа — отправи й Стик налудничавата си усмивка. — Дублирах.

— Каквото и да означава това — добави тя.

— Това означава, че сме още живи — казах, — за което ще ви бъдем вечно благодарни.

— О, няма нищо, просто част от двайсет и четири часовото ни дежурство — изрече ликуващо той. — Това поддържа формата ни.

Помогнах на ДиДи да слезе от платформата; тя въздъхна и се свлече върху мен. Усетих как бясно биеше сърцето й.

— Хайде, сега вече ще се движим плътно зад теб, момчето ми — каза Стик, като ме дръпна навън от улицата. — Дъч има право. Останеш ли сам, веднага оплиташ конците.

По предложение на ДиДи се върнахме в жилището й. Беше само на десет минути път, в реставрираната част от града, недалеч от мястото, където само преди няколко дни бяха намерили смъртта си Дела Норман и Тони Логето.

— Не трябва ли да докладваме на някого за случилото се? — запита ме тя докато пътувахме към къщата й.

— Аз съм един от тези някои, на които трябва да докладваш — казах. — А и освен това колата вероятно е регистрирана на някое несъществуващо лице. Вече са я потопили в реката или са я захвърлили на някое гробище за автомобили. Повече няма да я видим.